Знам къде е Оливия в момента. Другите ги следя. Не много често — психологът не бива да следи собствените си пациенти, включително и бившите — само веднъж-два пъти в месеца влизам в мрежата, изпълнена с копнеж. Имам на разположение няколко начина за проследяване в интернет: фалшив Фейсбук акаунт; остарял профил в Linkedln. За младите обаче само Гугъл може да свърши работата.
След като прочитам за участието на Ава в съревнование по правопис и избирането на Яков в ученическия съвет, след като преглеждам албума на майката на Грейс в Инстаграм и прочитам отговорите на Бен в Туитър (той наистина трябва да активира някои защитни настройки), след като избърсвам сълзите по бузите си и обръщам три чаши червено, се озовавам обратно в спалнята и зяпам снимки на телефона. После се обаждам на Ед, отново.
— Познай кой е? — казвам аз както обикновено.
— Добре си се почерпила — отбелязва той.
— Денят беше много дълъг. — Поглеждам празната чаша, пробожда ме чувство за вина. — Какво прави Ливи?
— Приготвя се за утре.
— О, как ще се облече?
— Като призрак — казва Ед.
— Имаш късмет.
— Какво имаш предвид?
Засмивам се.
— Миналата година се маскира като пожарна.
— Боже, този костюм отне седмици.
— На мен ми отне седмици.
Представям си как се ухилва.
Оттатък градината, три етажа по-нагоре, виждам през прозореца тъмната стая, озарена от излъчването на компютърния екран. Бавно просветлява, после слънцето изгрява мигновено; виждам бюро, настолна лампа и после Итън, съблича си пуловера. Така е. Нашите стаи наистина гледат една към друга.
Той се обръща към прозореца, навел очи, и си съблича ризата. Отклонявам си погледа.
Неделя
31 октомври
Десет
Бледа утринна светлина се промъква през прозореца на спалнята ми. Обръщам се на другата страна. Бедрото ми се удря в лаптопа. През нощта — слаба игра на шах. Сразиха ми офицерите, разбиха ми топовете.
Едвам се вмъквам и измъквам от душа, суша косата си с хавлия, мазвам дезодорант под мишниците. Готова съм за битка, както би казала Сали. Честит Хелоуин.
Въобще не се готвя да отварям вратата и да раздавам бонбони на децата, разбира се. Дейвид ще се измъкне към седем — към центъра, мисля, че каза. Сигурно ще се забавлява.
Той предложи да оставим купа с шоколади и бонбони пред входната врата.
— Още първото дете ще ги задигне заедно с цялата купа — казвам аз.
Той се мръщи.
— Не съм детски психолог — ми казва.
— Няма нужда да си детски психолог. Достатъчно е някога да си бил дете.
Като нищо ще изключа всички лампи и ще се правя, че не съм вкъщи.
Влизам в моя филмов сайт. Андрю е онлайн; качил е линк за есе на Полин Кийл за „Шемет“ на Хичкок — „глупав и повърхностен“ — а под него е направил списък: Най-добрият филм ноар, по време на който да си държите ръцете? („Третият мъж“, дори само заради последната сцена.)
Не мога да си спомня кога за последен път някой ми е държал ръката.
Единайсет
Бум.
Отново входната врата. Този път съм се свила на дивана, гледам „Рифифи“ — продължителния епизод на обира, половин час без една дума диалог и никакъв звук, само фонов шум и пулсирането на кръвта в ушите ми. Ив ме посъветва да прекарвам повече време с френското кино. Предполагам, че не е имал предвид полуням филм. Quel domage[14].
Пак глух удар по вратата, за втори път.
Отмятам одеялото от краката си, изправям се, намирам дистанционното и паузирам филма.
Здрачът бавно се промъква отвън. Отивам до вратата и я отварям.
Бум.
Прекрачвам във вестибюла — тази част от къщата между моята и входната врата ме плаши и отблъсква; това е прохладната сива зона между моето царство и външния свят. В момента е сумрачно от падащия здрач, тъмните стени са като протегнати ръце, които се готвят да ме затиснат помежду си.
Стъклото на входната врата е покрито с оловни ленти. Приближавам се и надничам през тях.
Трясък и стъклото се разтреперва. Миниатюрна ракета е улучила целта: яйце, избухнало, вътрешностите му са се разтекли по стъклото. Чувам се как ахвам. През размазания жълтък виждам три деца на улицата, лицата им светят, ухилени до уши, едното се е приготвило с яйце в ръка.