Олюлявам се на мястото, опирам се с ръка в стената.
Това е моята къща. Това е моята врата.
Гърлото ми се свива. Очите ми се пълнят със сълзи. Шокирана съм, после ме хваща срам.
Бум.
Сега вече се задушавам от гняв.
Не мога да изскоча от вратата и да ги изгоня. Не мога да се втурна навън и да ги уплаша. Блъскам по стъклото. Силно.
Бум.
Удрям вратата с длан.
Блъскам я с юмрук.
Ръмжа, после крещя, гласът ми е заключен между стените, малкият тъмен вестибюл се разтърсва от ехото.
Безпомощна съм.
Не, не си, чувам да ми казва Д-р Филдинг.
Вдишай, две, три, четири.
Не, не съм.
Не съм. Почти десет години се трепах, докато взема специалност. Петнайсет месеца стажувах в най-тежките училища. Практикувах в продължение на седем години. Издръжлива съм, бях обещала на Сали.
Отмятам косата си назад, оттеглям се обратно в дневната, вдишвам дълбоко, пробождам домофона с един пръст.
„Да се махате от къщата ми“, изкрясквам. Сигурна съм, че ще чуят граченето ми отвън.
Бум.
Пръстът ми потреперва върху бутона на домофона. Да се махате от къщата ми.
Бум.
Залитайки, прекосявам стаята, спъвам се по стълбите, втурвам се в кабинета, към прозореца. Ето ги долу, скупчили са се на улицата като мародери, обсадили дома ми, безкрайните им сенки се движат в отмиращата светлина. Блъскам по стъклото.
Един от тях ме посочва с пръст, смее се. Размахва ръка като дискохвъргач. Изстрелва още едно яйце.
Блъскам още по-силно по стъклото, достатъчно силно да го изкъртя от рамката. Това е моята врата. Това е моята къща.
Притъмнява ми.
Изведнъж хуквам надолу по стълбите; неочаквано съм отново в тъмния вестибюл, боса по плочите, ръката ми е на дръжката. Гневът ме задушава; виждам кръгове пред очите си. Задържам дъх, задържам го втори път.
Едно, две, три — дръпвам вратата с всичка сила. Светлината и въздухът ме блъсват.
За един миг е тихо, толкова тихо като в ням филм, толкова бавно като залез. Къщата отсреща. Трите деца. Улицата около тях. Безмълвно и неподвижно като спрял часовник.
Мога да се закълна, че чувам изчукване, като от пречупен клон.
И тогава…
… и тогава то се надига срещу мен, надува се, засилва се като каменен блок, изхвърлен от катапулт; блъска ме с такава сила, разтърсвайки вътрешностите ми, че се превивам на две. Устата ми зейва като прозорец. Вятърът се втурва в него. Аз съм една празна къща, с изгнили греди и стенещ въздух. Покривът ми рухва със стон…
И аз стена, свличам се, рухвам, едната ми ръка дращи по тухлите, другата се мята из въздуха. Очите се кривят и обръщат: огненочервени листа, после мрак; проблясък върху жената в черно, после зрението се размазва, избледнява, докато топящата се белота залива очите ми и засяда там, плътна и дълбока. Опитвам се да викам, устните ми са покрити с пясък. Вкус на цимент. Вкус на кръв. Просната съм на земята, усещам как размахвам крайниците си като ветропоказатели. Пръстта се блъска в тялото ми. Тялото ми се гърчи във въздуха.
Някъде от дълбините на мозъка ми изплува спомен, че това ми се е случвало и преди, на същите тези стълби. Спомням си тихия ромон от гласове и по някоя дума, прокрадваща се ясно и чисто: паднала, съседка, някой, луда. Този път — нищо.
Ръката ми се премята през нечий врат. Коса, по-остра от моята, драска лицето ми. Краката немощно се тътрят по земята, по стъпалата; вече съм вътре, в прохладата на вестибюла, в топлината на дневната.
Дванайсет
— Препъна се на стълбите!
Образите бавно изплуват пред очите ми като на полароидна снимка. Гледам към тавана, към единствената вградена крушка, която ме зяпа оттам като мънистено око.
— Сега ще ти приготвя нещо… един момент…
Оставям главата ми да падне на една страна. Кадифено жужене в ушите ми. Диванът в дневната — отпускам се. А-а.
— Един момент, един момент…
До кухненската мивка стои жена, с гръб към мен, черната плитка се спуска по гърба й.
Приближавам длани към лицето си, свивам шепи около устата и носа, вдишам, издишам. Спокойно. Спокойно. Устните ме болят.
— Тъкмо отивах отсреща и видях тези малки бандити да хвърлят яйца — обяснява ми тя. — Казах им: „Какво правите, идиотчета такива?“, и тогава ти сякаш… залитна от вратата и се строполи като чувал със… — Не си довършва изречението. Чудя се дали щеше да каже с лайна.