Вместо това тя се обръща с по чаша във всяка ръка, едната пълна с вода, другата — с нещо гъсто и златисто. Бренди, надявам се, от шкафа с напитките.
— Нямам представа дали брендито помага — казва тя. — Имам чувството, че съм в „Имението Даунтън“. Аз съм вашата Флорънс Найтингейл[15]!
— Вие сте жената от къщата оттатък градината — измърморвам аз. Думите се изтъркулват несигурно от езика като пияница от кръчма. Издръжлива съм. Пълна глупост.
— Какво казахте?
И тогава, не успявам да се спра: „Вие сте Джейн Ръсел“.
Тя се спира, поглежда ме учудено, после се засмива, зъбите й проблясват на слабата светлина.
— Откъде знаете името ми?
— Нали казахте, че отивате отсреща? — Опитай се да говориш по-разбрано. — Синът ви ме навести.
Оглеждам я през пердето на миглите си. Тя е, както Ед би се изразил одобрително, надарена жена: пълни устни и хълбоци, пищен бюст, мека кожа, ведро лице, яркосини очи. Облечена е с тъмносини джинси и черен пуловер, сребърен медальон почива на гърдите й. Прехвърлила е тридесет и пет, предполагам. Трябва да е била дете, когато е родила това дете.
Както стана със сина й, веднага я харесвам.
Тя се приближава до дивана, побутва коляното ми със своето.
— Седни изправена. В случай че имащ мозъчно сътресение. — Изпълнявам, придърпвам се нагоре, а тя слага чашите на масата, после се настанява срещу мен, където синът й седеше вчера. Поглежда към телевизора, повдига вежди.
— Какво гледаш? Черно-бял филм? — Изненадана е.
Пресягам се за дистанционното и натискам копчето.
Екранът угасва.
— Тук е доста тъмно — отбелязва тя.
— Би ли светнала лампата? — я моля. — Нещо не съм… — Не мога да довърша.
— Разбира се. — Тя се протяга през облегалката на дивана, включва лампиона. Стаята светва.
Отпускам глава назад, вглеждам се в гипсовия корниз на тавана. Вдишвам, две, три, четири. Има нужда от една боя. Ще помоля Дейвид. Издишвам, две, три, четири.
— Е — казва Джейн изпитателно, с лакти, подпрени на колената, — какво точно стана на стълбите?
Затварям очи.
— Паническа атака.
— О, милата — как се казваш?
— Анна. Фокс.
— Анна. Това бяха просто едни глупави малчугани.
— Не, не е това причината. Не мога да излизам навън. — Свеждам поглед, сграбчвам брендито.
— Но ти беше навън. Това ще помогне — добавя тя, докато обръщам чашата.
— Не трябваше. Да излизам навън.
— Защо не? Да не си вампирка?
На практика съм, мисля си аз и оглеждам ръката си — бяла като корема на риба.
— Аз страдам от… агорафобия? — казвам аз.
Тя свива устни.
— Това въпрос ли беше?
— Не, просто не бях сигурна дали знаеш какво значи.
— Разбира се, че знам. Не понасяш отворени пространства.
Затварям отново очи. Клатя глава.
— Само че си мислех, че означава, че просто не можеш… да ходиш на излети например. Сред природата.
— Никъде не мога да ходя.
Джейн цъка през зъби.
— Откога продължава това?
Пресушавам и последната капка в чашата.
— От десет месеца.
Тя не пита повече. Дишам дълбоко. Кашлям.
— Имаш ли нужда от инхалатор или нещо подобно?
Въртя глава.
— Само влошава нещата. Качва ми пулса.
Тя се замисля.
— А хартиена торба?
Оставям чашата, посягам към водата.
— Не. Искам да кажа, понякога помага, но не сега. Благодаря ти, че ме вкара вътре. Много ми е неудобно.
— О, няма за какво.
— Не, неудобно ми е. Много. Ще гледам да не ми стане навик, обещавам.
Тя отново свива устни. Много подвижна уста, забелязвам. Може да е пушачка, макар че мирише на арганово масло.
— Значи ти се е случвало и преди? Да излезеш навън и…?
Правя гримаса.
— През пролетта. Доставчикът от супера остави продуктите на входните стъпала и реших, че ще мога просто да… ги грабна.
— Но не успя.
— Не успях. Но по това време имаше много хора по улицата. Веднага решиха, че съм или луда, или бездомна.
Джейн оглежда стаята.
— Определено не си бездомна. Тази къща е… страхотна. Завършва огледа, после вади мобилния от джоба си, проверява екрана. — Трябва да се върна в къщата, казва тя и става.
И аз се опитвам да стана, но краката не ме слушат.
— Синът ти е много мило момче — казвам аз и добавям: — Донесе ми подарък. Благодаря.
Тя поглежда свещта на масата, пипа синджирчето на врата си.
15
* Флорънс Найтингейл — английска медицинска сестра и обществена деятелка, известна с пионерската си работа в областта на медицинската грижа. През 1860 г. създава в Лондон първото светско училище за сестри в света. Рожденият й ден се празнува в целия свят като Международен ден на медицинската сестра. — Бел. прев.