— Той е добро дете. Винаги е бил.
— И е хубавец.
— Винаги е бил. — Тя щраква с палец върху медальона и той се отваря; навежда се към: мен, медальонът се полюшва във въздуха. Виждам, че очаква да го поема в ръка. Струва ми се твърде интимно, тази непозната жена, наведена над мен, ръката ми държи верижката й. А може би напълно съм отвикнала от човешки контакт.
В медальона има мъничка снимка, лъскава и ярка: малко момче на около четири, чорлава руса глава, зъбките като дъсчена оградка след ураган. Едната вежда, резната от белег. Определено е Итън.
— Колко е голям на тази снимка?
— На пет. Но изглежда по-малък, не мислиш ли?
— Щях да предположа, че е на четири.
— Абсолютно.
— Кога израсна толкова? — питам аз, пускайки медальона.
Тя нежно го затваря.
— Оттогава и досега! — Тя се засмива и после казва малко рязко: — Окей ли си да те оставя сама? Да не почнеш да се хипервентилираш?
— Няма да хипервентилирам.
— Искаш ли още малко бренди? — пита тя и се навежда към масичката. Там лежи фотоалбум, вероятно го е донесла със себе си. Пъхва го под мишница и посочва празната чаша.
— Благодаря, ще си остана на вода — лъжа аз.
— Окей. — Тя се спира, погледът й е фиксиран върху прозореца. — Окей — повтаря отново. — Един готин мъж току-що мина по пътеката — тя ме поглежда, — това мъжът ти ли е?
— О, не. Това е Дейвид. Моят наемател. В сутерена.
— Твоят наемател? — възкликва Джейн. — Щеше ми се да е мой.
Звънецът не звънна повече тази вечер, нито веднъж. Може би тъмните прозорци обезкуражават децата, които обикалят за бонбони и сладости. А може да е размазаният жълтък по стъклата.
Оттеглям се рано в леглото.
Някъде по средата на специализацията се срещнах със седемгодишно момче, страдащо от така наречения синдром на Котар — психологически феномен, когато индивидът вярва, че е мъртъв. Много рядко психично разстройство, още по-рядко при педиатрични случаи; препоръчителното лечение е режим от антипсихотични лекарства или — при по-упоритите случаи — електрошокова терапия. Но аз успях да го изкарам от това състояние. Това беше първият ми голям успех, с който привлякох вниманието на Уесли.
Това момче вече сигурно е тийнейджър, почти на възрастта на Итън, малко по-малко от половината на моите години. Тази вечер мисля за него, докато гледам тавана, и самата аз се чувствам мъртва. Мъртва, но присъстваща, наблюдаваща устрема на живота около мен, неспособна да се намеся.
Понеделник
1 ноември
Тринайсет
Слизам долу тази сутрин, размотавам се из кухнята и намирам бележка, пъхната под вратата към сутерена: яйцата.
Разглеждам я, объркана. Да не би Дейвид да иска закуска? Обръщам я и виждам от другата й страна написано: ги почистих. Благодаря ти, Дейвид.
Яйца ми звучи доста добре, като се замисля, троша три в тигана и си ги сервирам на очи. След няколко минути съм на бюрото, облизвам последния жълтък от устните си и влизам в Агората.
Сутрин там е час пик — агорафобите често регистрират повишена тревожност след събуждане. Както виждам, днес има истинско задръстване. Прекарвам два часа, предлагайки утеха и подкрепа; насочвам посетителите към определени медикаменти (имипраминът е предпочитаното ми лекарство в момента, макар че ксанаксът никога не излиза от мода); посреднича в спор за (безспорните) предимства на терапията чрез насаждане на омраза; по настояване на Трапчинки2016 гледам видеоклип на котка, която бие барабани.
На път съм да изляза, за да се включа в шахматния форум и да се реванширам за съботната загуба, когато кутията за съобщения светва на екрана.
ДискоМики: Пак ти благодаря за помощта онзи ден, докторе.
Паническата атака. Стоях един час залепена за клавиатурата, докато ДискоМики по собствените му думи „се побъркваше“.
докторътетук: За теб винаги. По-добре ли си?
ДискоМики: Много по-добре.
ДискоМики: Говоря с една жена, тя е нова и пита дали има професионалисти тука. Изпратих й твоя Наръчник.
Препраща ми пациент. Поглеждам часовника.
докторътетук: Може да нямам много време днес, но нека ме потърси.
ДискоМики: Чудесно.
ДискоМики излезе от чата.
Малко след това светва втора чат кутия. БабаЛизи. Кликвам на името, преглеждам профила й. Години: седемдесет. Местоживеене: Монтана. Дата на присъединяване: преди два дена.