Тя разпуска конската си опашка, косата й се разпилява по раменете.
Три секунди. Той изкачва входните стъпала.
Тя обвива ръце около врата му и го целува дълбоко.
Той пъха ключа в ключалката. Превърта.
Приближавам върху лицето й. Очите й внезапно се разширяват, чула е.
Щраквам за снимка.
И тогава капакът на куфарчето му зяпва отворен.
Отвътре се изсипват листове хартия, вятърът ги разпилява по тротоара. Завъртам камерата към д-р Милър и улавям късото „по дяволите“, което изкривява устните му; той слага куфарчето на стъпалата, затиска няколко листа с излъсканата си обувка, другите сграбчва с ръце. Един отлетял лист се е заклещил между клоните на дървото. Той не го забелязва.
Обратно върху Рита, тя напъхва ръце в ръкавите на блузата, прибира косата си. Изскача от стаята. Изоставен, предприемачът скача от леглото, докопва вратовръзката си. Напъхва я в джоба.
Издишам, въздухът излиза от гърдите ми шумно като от спихнат балон. Не съм усетила, че съм спряла да дишам.
Входната врата се отваря: Рита се спуска бързо по стъпалата и извиква името на мъжа си. Той се обръща; предполагам, че се усмихва — не мога да видя. Тя се навежда, събира няколко листа от тротоара.
Предприемачът се появява на вратата с една ръка дълбоко в джоба, другата е вдигната за поздрав. Д-р Милър също му помахва. Изкачва се до входната площадка, вдига куфарчето и двамата мъже се здрависват. Те влизат вътре, последвани от Рита.
Е, може би следващия път.
Понеделник
25 октомври
Две
Колата мина преди минута, бавно и печално, като катафалка, задните светлини проблясваха в тъмнината.
— Нови съседи — казвам на дъщеря ми.
— В коя къща?
— От другата страна на градината. На двеста и седем. Сега са отвън, движат се като призраци в полумрака, вадят кашони от багажника.
Тя сърба.
— Какво ядеш? — я питам. Имат китайска вечер, разбира се; поръчали са „ло мейн“.
— Ло мейн.
— Не и докато говориш с мама — не се яде.
Тя отново посръбва, премлясква.
— Ма-ам.
Постоянно се разправяме за това; съкращава „мамо“, въпреки възраженията ми, до това късо и глупаво „мам“.
— Не обръщай внимание. — съветва ме Ед. Той обаче продължава да си бъде „тати“.
— Трябва да идеш да им кажеш здрасти — предлага Оливия.
— Бих искала сладурче. — Понасям се нагоре, към втория етаж, откъдето се вижда по-добре. — О-о-о, навсякъде е пълно с тикви. Всички съседи имат по една. Семейство Грей имат четири. — Стигам до площадката с чаша в ръка, виното се плиска по устните ми. — Ще ми се да мога да ти донеса тиква. Кажи на татко да ти купи една. — Отпивам, преглъщам. — Кажи му да вземе две, една за теб и една за мен.
— Добре.
Забелязвам лицето си в тъмното огледало на тоалетната.
— Добре ли си, съкровище мое?
— Добре съм.
— Не си ли самотна? — Нямаше истински приятели в Ню Йорк; беше много плаха, много малка.
— Не.
Взирам се в мрака на върха на стълбите, в тъмнината отвъд. Денем през купола на стъклената капандура отгоре им струи светлина; нощем капандурата е като широко отворено око, което зяпа в кладенеца на стълбището.
— Липсва ли ти Пънч?
— Не. — Тя и с котарака не се разбираше много. Той я издраска една Коледа, лапата му се стрелна през китката й, две бързи замахвания от север на юг, от изток на запад; кръв бликна от ярката решетка, която ноктите му оставиха по кожата й. Ед едва не изхвърли котарака през прозореца. Търся го с очи и го откривам, сгушен на дивана в библиотеката, наблюдава ме.
— Дай да се чуя с татко, сладурче. — Изкачвам се на следващия етаж, рогозката на стълбите ми дращи стъпалата. Защо въобще сме я сложили? И се цапа толкова лесно.
— Хей, ленивке — поздравява ме той. — Нови съседи значи?
— Да.
— Не дойдоха ли нови съседи съвсем наскоро?
— Това беше преди два месеца. На 212. Милърови. — Завивам обратно надолу по стълбите.
— Къде се нанесоха сега?
— На 207. От другата страна на градината.
— Кварталът се променя.
Стигам до следващата площадка и отново завивам.
— Не докараха много багаж. Само в колата.
— Сигурно камионите ще дойдат по-късно.
— Сигурно.
Тишина. Отпивам.
Вече отново съм в дневната, край камината, по ъглите пробягват сенки от пламъците.
— Виж… — започва Ед.
— Имат син.
— Какво?
— Имат син — повтарям, притискайки чело до студеното стъкло на прозореца. В Харлем още не са инсталирали натриеви лампи и улиците са осветени, само от полумесеца на луната, но аз все пак различавам силуетите им: мъж, жена и високо момче, пренасящи кашони до входната врата. — Тийнейджър — добавям аз.