Издърпвам плика над главата на плъха и затварям ципа. Дейвид го поема от ръцете ми, изтегля контейнера за боклук изпод плота, пуска вътре умрелия плъх. Прас.
Точно когато измъква торбата от контейнера, отдолу се донася звук; тръбите гъргорят, стените започват да си говорят. Някой е пуснал душа.
Поглеждам към Дейвид. Той не трепва; вместо това връзва на възел края на торбата и я мята през рамо.
— Ще го изнеса навън — казва той и поема към входната врата.
Не че съм си помислила да го питам как й е името.
Петнайсет
— Познай кой е?
— Мам.
Пропускам го покрай ушите си.
— Как беше Хелоуин, сладурче?
— Добре. — Тя дъвче нещо. Надявам се, че Ед не забравя да й следи теглото. — Получи ли много бонбони?
— Страхотно. Повече от всеки друг път.
— Кои са ти любимите? — Фъстъчени М&М, разбира се.
— „Сникърс“.
Подлежи на поправка.
— Те са малки — обяснява ми тя, — като бебешки „Сникърс“.
— Тогава какво вечеряхте, китайска храна или „Сникърс“?
— И двете.
Ще трябва да си поговоря с Ед.
Но когато подхващам темата, той се защитава.
— Поне една нощ в годината може да си хапне сладки неща за вечеря — казва той.
— Не искам да има проблеми после.
Мълчание.
— Със зъбите ли?
— С теглото.
Той въздъхва.
— Знам как да се грижа за нея.
И аз въздъхвам.
— Не казвам, че не знаеш.
— Точно така ми звучи.
Слагам ръка на челото си.
— Просто тя е на осем и много деца покачват значително теглото си на тази възраст. Особено момичетата.
— Ще внимавам.
— Не забравяй, че вече премина през една пълничка фаза.
— Искаш да прилича на недохранено дете ли?
— Не, това ще е също толкова лошо. Искам да бъде здрава.
— Добре. Тази вечер ще й дам една нискокалорична целувка — казва той. — И една диетична прегръдка.
Усмихвам се. Но сбогуването ни е малко дървено.
Вторник
2 ноември
Шестнайсет
Към средата на февруари — след повече от шест седмици сгърчена вкъщи, след като си дадох сметка, че не се оправям — се обадих на един психиатър, чиято лекция („Атипично непсихично и посттравматично разстройство“) бях посетила по време на една конференция в Балтимор пет години по-рано. Тогава не се познавахме. Сега вече се познаваме.
Хората, които не са ходили на терапия, често предполагат, че терапевтът по дефиниция е любезен и загрижен; размазваш се на кушетката му като масло на филия и се разтапяш. Невинаги е така, както се пее в песента. Доказателство 1: д-р Джулиан Филдинг.
Първо на първо, няма никаква кушетка. Срещаме се във вторник, в библиотеката на Ед, д-р Филдинг сяда в креслото до камината, аз — на стола с висока облегалка до прозореца. И макар че говори спокойно, с глас, скърцащ като стара врата, той е прецизен и подробен като всеки добър психиатър. „Малко като онези хора, които излизат от душа, за да се изпикаят“ — както обичаше да казва Ед.
— И така — стърже гласът на д-р Филдинг. „Следобеден лъч огрява лицето му и превръща стъклата на очилата му в две малки слънца. — Казвате, че вчера сте се спречкали с Ед заради Оливия. Тези разговори помагат ли ви?
Въртя глава, поглеждам към къщата на Ръселови. Чудя се какво ли прави Джейн Ръсел в момента. Имам нужна да пийна нещо.
Пръстите ми пробягват по гърлото. Поглеждам пак към д-р Филдинг.
Той ме наблюдава, бръчките на челото му стават по-дълбоки. Може би е уморен — аз определено съм. Днешната ни сесия бе доста драматична: разказах му за моята паническа атака (изглеждаше загрижен), за отношенията с Дейвид (не беше особено заинтересуван), за разговора с Ед и Оливия (отново загрижен).
Поглеждам пак встрани, без да мигам, без да мисля, към книгите на Ед на рафтовете. „История на детективите Пинкертон“. Два тома за Наполеон. „Архитектурата на района на залива“. Еклектичен читател е моят мъж. Не ми е точно мъж, разделени сме.
— Доколкото разбирам, тези разговори предизвикват смесени чувства у вас — казва д-р Филдинг. Класическият жаргон на психотерапевта: доколкото разбирам; според това, което чувам; мисля, че искаш да кажеш. Ние сме интерпретатори. Ние сме преводачи.
— Продължавам… — започвам аз, думите излизат неволно от устата ми. Мога ли пак да се върна там? Мога. Връщам се. — Продължавам да мисля… не мога да спра да мисля… за пътуването. Мъчно ми е, че идеята беше моя.