Никаква реакция отсреща, въпреки че или точно защото той го знае, знае го с подробностите, чувал го е отново и отново. И отново.
— Все ми се иска да не е така. Да не беше така. Все ми се иска идеята да беше на Ед. Или ничия. Иска ми се никога да не бяхме ходили там — преплитам пръсти — очевидно.
Внимателно:
— Но отидохте.
Усещам, че присъдата ми е подписана.
— Организирали сте семейната почивка. Никой не бива да се срамува от подобно нещо.
— В Ню Ингланд, през зимата?
— Много хора отиват в Ню Ингланд през зимата.
— Беше глупава идея.
— Било е проява на загриженост.
— Беше изключително тъпо.
Д-р Филдинг не отговаря. Парното си прочиства гърлото, издиша.
— Ако не бях го направила, щяхме още да сме заедно.
Той свива рамене.
— Може би.
— Със сигурност.
Усещам как погледът му тежи върху мен като гира.
— Вчера помогнах на една жена — казвам аз. — От Монтана. Има внуци. Не е излизала навън от един месец.
Той е свикнал с тези резки завои, нарича ги „синаптични скокове“, макар и двамата да знаем, че нарочно сменям темата на разговора. Аз обаче пердаша напред, разказвам за БабаЛизи и как съм й казала името си.
— Какво ви накара да го направите?
— Почувствах, че се опитва да направи връзка. — Не беше ли това… да, тъкмо това е… което Форстър ни призовава да направим. „Само направете връзка.“ От „Имението „Хауърдс Енд“ е, книгата за читателския клуб през юли. — Исках да й помогна. Исках да я предразположа.
— Това е благороден жест — казва той.
— Предполагам.
Той се намества на седалката.
— Звучи ми като че ли вече сте стигнали до момента, когато можете да общувате с други хора при техните условия, но още не сте готова да го направите при вашите условия.
— Възможно е.
— Това е прогрес.
Пънч се е промъкнал в стаята и сега се увърта около краката ми, вперил очи в скута ми. Подгъвам единия крак под другото бедро.
— Как напредва физиотерапията? — пита д-р Филдинг.
Прекарвам ръка по тялото и бедрата си като че ли представям награда в телевизионна игра. И вие също може да спечелите това неизползвано трийсет и осем годишно тяло!
— Чувствала съм се и по-добре — и преди успее да ме поправи, добавям — знам, че не е фитнес програма.
Той все пак ме поправя.
— Това не е само фитнес програма;
— Да, знам.
— В такъв случай напредва ли добре?
— Вече се възстанових. Всичко е наред.
Той ме поглежда с равен поглед.
— Наистина. Гръбнакът ми е добре, ребрата зараснаха. Вече не куцам.
— Да, забелязах.
— Но имам нужда от упражненията. Бина ми харесва.
— Приятелки ли станахте?
— В известен смисъл — признавам аз — приятелка, на която плащам.
— Тя идва в сряда, нали така?
— Обикновено, да.
— Това е добре — казва той, като че ли срядата е особено подходяща за аеробни упражнения. Той не е виждал Бина. Не мога да си ги представя заедно; все едно че живеят в различни измерения.
Време е да свършваме. Знам го, без да поглеждам часовника, кацнал върху камината, точно както и д-р Филдинг го знае — след години работа и двамата можем да отмерим петдесет минути до секундата.
— Искам да продължите с бета-блокерите в същата доза — казва той. Мръщи вежди. — Това е базирано на днешния ни разговор. Ще помогне за стабилизиране на настроенията ви.
— И така ми е леко мъгляво — припомням му аз.
— Мъгляво?
— Или сълзливо може би. Или и двете.
— Имате предвид зрението ли?
— Не, не зрението. По-скоро… — Бяхме го обсъждали, не си ли спомня? А може и да не сме? Мъгляво. Сълзливо. Наистина имам нужда от питие. — Понякога ме връхлитат твърде много мисли едновременно. Сякаш имам многопосочно кръстовище в мозъка и всички се опитват да минат по едно и също време. — Засмивам се малко неловко.
Д-р Филдинг отново свива вежди, после въздиша.
— Нашето не е точна наука. Както знаете.
— Да. Знам.
— Вие взимате няколко различни лекарства. Ще ги нагласим едно по едно, докато намерим правилното съотношение.
Кимам с глава. Знам какво иска да каже. Мисли, че се влошавам. Гърдите ми се стягат.
— Опитайте двеста и петдесет грама. Ако ви създава проблеми, можем да помислим за нещо, което да ви помогне да се фокусирате.
— Някакъв ноотропик? — Адерал. Колкото пъти родители са ме питали дали адералът няма да помогне на децата им, толкова пъти категорично съм им отказвала, а ето ме сега, сама си го прося. Plus ςа change[20].
20
*