— Ще говорим за това, като му дойде времето — казва той. Надрасква нещо в кочана за рецепти, откъсва горния лист, подава ми го. Листът потрепва в ръката му. Същински тремор или ниска кръвна захар? Не е, надявам се, ранен симптом на паркинсон. Не ми е работа да питам. Взимам рецептата.
— Благодаря — казвам му аз, докато той се изправя, заглаждайки връзката си. — Ще се възползвам от това.
Той поклаща глава.
— До следващата седмица, тогава. — Насочва се към вратата. — Анна? — обръща се към мен.
— Да?
Отново клати глава.
— Поръчайте лекарството.
След като д-р Филдинг си тръгва, попълвам рецептата онлайн и поръчвам лекарството. Ще го доставят в 5 часа. Имам достатъчно време за една чаша. Или може би deux[21]:
Но не веднага. Първо плъзвам мишката към един изоставен ъгъл на екрана, боязливо кликвам два пъти върху meds.xlsx.
Тук съм описала всички лекарства, които взимам, дозите, упътванията… всички съставки в моя фармацевтичен коктейл. Спряла съм да го актуализирам през август, забелязвам.
Д-р Филдинг е прав, както винаги: взимам доста лекарства. Трябват ми пръстите и на двете ръце, за да ги преброя. Освен това знам — стряскам се, като си го помислям, — знам, че не ги вземам; както и когато трябва, невинаги. Двойни дози, пропуснати дози, пияни дози… Д-р Филдинг би се вбесил. Трябва да се държа по-добре. Не искам напълно да изпусна нещата от контрол.
Натискам клавиша, излизам от Ексел. Дойде време за въпросната чаша.
Седемнайсет
С пълна чаша в едната ръка и никона в другата се настанявам в ъгъла на моя кабинет, сгушена между южния и западния прозорец, и оглеждам квартала — правя инвентаризация, както Ед обича да казва. Ето я Рита Милър, връща се от йога, челото й блести от пот, мобилният е залепен за ухото й. Нагласявам обектива и приближавам: виждам, че се усмихва. Чудя се дали нейният предприемач е на другия край на телефона. Или мъжът й. Или някой друг.
Съседната врата — № 214. Госпожа Васерман и нейният Хенри бавно слизат по входните стъпала. Тръгнали са да пръскат радост и светлина по света.
Завъртам камерата на запад: двама пешеходци се мотаят пред къщите близнаци, единият сочи към щорите. „Добри рамки“ — представям си, че казва.
Боже мой, вече си измислям разговори.
Предпазливо, сякаш се пазя да не ме хванат — а аз наистина не искам да ме хванат — премествам поглед оттатък градината, към Ръселови. Кухнята е тъмна и празна, щорите са спуснати наполовина, като полузатворени очи; но на горния етаж, в салона, който е напълно достъпен от прозореца, виждам Джейн и Итън на тапицирания с бели и червени райета двоен диван. Тя е с маслено жълт пуловер, който излага дълбоката гънка между гърдите й; медальонът й се поклаща там като катерач над урва.
Завъртам обектива; картината става по-ясна. Тя говори бързо, зъбите й се оголват в усмивка, оживено размахва ръце. Той е вперил поглед в скута си, но онази срамежлива усмивка пробягва по устните му.
Не споменах за Ръселови пред д-р Филдинг. Знам какво щеше да ми каже. Мога и сама да се анализирам: открила съм в тази клетъчна единица — майката, бащата и единственото им дете — ехо от моя собствен живот. През една къща, през една врата живее семейството, което имах, и те живеят живота, който беше моят живот — живот, загубен безвъзвратно, с тази разлика, че ето го там, от другата страна на градината. И какво от това, мисля си. Или може би го казвам; тези дни не съм напълно сигурна.
Отпивам от виното, изтривам устни, вдигам пак никона. Гледам през обектива.
Тя гледа право към мен.
Изпускам камерата в скута си.
Няма грешка. Дори с просто око мога да видя равния й поглед, леко разтворените устни.
Тя вдига ръка, помахва ми.
Искам да се скрия.
Дали да й махна и аз? Или да отклоня поглед? Или да премигна безизразно, все едно че съм гледала нещо друго през обектива, нещо в близост до нея. Един вид, не забелязах, че си там.
Не.
Скачам на крака, камерата пада на пода. „Зарежи я“ — казвам си. Казвам го наистина и изчезвам от стаята към тъмнината на стълбището.
Никой не ме е хващал досега. Нито д-р Милър и жена му, нито семейство Такеда, нито Васерман, нито бандата на Грей. Нито семейство Лорд, преди да се преместят, нито двамата Мот, преди да се разведат. Нито минаващите таксита, нито пешеходците. Нито дори пощальонът, когото снимах всеки ден, пред всяка врата. Месеци наред разглеждах тези снимки, преживявах отново тези мигове, докато накрая вече не успявах да насмогвам на темпото на живота извън прозореца ми. От време на време правя изключения, разбира се — Милърови са ми интересни. Или бяха, преди да пристигнат Ръселови.