Освен това новият ми обектив Opteka е по-добър от бинокъл.
Но в момента срамът минава като ток през тялото ми. Мисля за всеки и за всичко, което съм снимала с камерата: съседите, непознатите, целувките, плача, изгризаните нокти, изпуснатите монети, забързаните крачки, препъванията. Момчето на Такеда, затворените му очи, пръстите, подръпващи струните на челото. Семейство Грей, вдигнали чаши за възторжен тост. Госпожа Лорд в дневната, палеща свещите на тортата. Младите Мот в последните дни на брака си, викащи един срещу друг от двата края на боядисаната в червено като за Свети Валентин гостна, с парчетата от строшената ваза на пода помежду им.
Мисля за моя хард драйв, подпухнал от откраднати снимки. Мисля за Джейн Ръсел, как впери в мен немигащ поглед през градината. Не съм невидима. Не съм мъртва. Жива съм, изложена на показ и потънала от срам.
Сещам се за д-р Брюлов от „Омагьосан“: „Драга моя, не може да продължаваш да си удряш главата в реалността и да казваш, че не съществува“.
Три минути по-късно влизам обратно в кабинета. Диванчето у Ръселови е празно. Поглеждам към стаята на Итън; той е там, наведен пред компютъра си.
Внимателно вдигам камерата. Няма й нищо.
В този момент иззвънява входният звънец.
Осемнайсет
— Сигурно умираш от скука — казва тя, когато отварям вратата към вестибюла. След това ме обгръща с ръце. Аз се смея нервно. — Обзалагам се, че ти се повдига от тези черно-бели филми.
Тя се мушва покрай мен. Още не съм отронила нито дума.
— Донесох ти нещо — тя се усмихва, пъхва ръка в чантата си — освен това е студено. — Запотена бутилка ризлинг. Устата ми се навлажнява. Не съм пила бяло от сто години.
— О, не биваше…
Но тя вече крачи към кухнята.
След по-малко от десет минути вече се наливаме с виното. Джейн пали „Вирджиния Слим“, после още една и много скоро въздухът се поклаща от димни кълба, те се въртят над нас и се увиват около полилея. Ризлингът ми има вкус на пушек. Откривам, че не ме дразни; напомня ми за университетските години: беззвездни нощи пред кръчмите в Ню Хейвън, мъже с вкус на пепел.
— Доста мерло си складирала тук — казва тя, оглеждайки кухненския шкаф.
— Поръчвам на едро — обяснявам аз — харесвам го.
— Колко често зареждаш?
— Само няколко пъти в годината. — Всъщност най-малко веднъж месечно.
Тя клати глава.
— От колко време ми каза, че си така? От шест месеца? — пита тя.
— Почти единайсет.
— Единайсет месеца. — Свива устни в малко кръгче. — Не мога да свиркам. Но си представи, че току-що свирнах. — Тя забива фаса си в една купа, преплита пръсти и се навежда напред като за молитва. — И какво правиш по цял ден?
— Съветвам хора — казвам аз благородно.
— Какви хора?
— Хора онлайн.
— Аха.
— Взимам уроци по френски онлайн. И играя шах — добавям.
— Онлайн?
— Онлайн.
Тя прекарва пръст по повърхността на виното в чашата си.
— Значи интернетът е нещо като твоя прозорец към света.
— Да, но също и истинският ми прозорец — соча към огромните стъкла зад нея.
— Наблюдателницата — казва тя и аз се изчервявам. — Шегувам се.
— Много съжалявам за…
Тя маха с ръка, дръпва от цигарата.
— Няма за какво. — Струйка дим се изплъзва от устните й. — Имаш ли истинска шахматна дъска?
— Играеш ли?
— Играех преди. — Тя смачква цигарата в купата. — Дай да видим какво можеш.
Навлезли сме дълбоко в първата игра, когато звънецът иззвънява. Точно пет — доставката от аптеката. Джейн отваря вратата.
— Лекарства от врата до врата! — провиква се тя на връщане от антрето. — Има ли някаква полза от тях?
— Тези са за повдигане на настроението — казвам аз и отварям втора бутилка. Този път мерло.
— Сега вече стана купонът.
Докато пием и играем, си приказваме. И двете имаме по едно дете, както вече знаех; и двете сме ветроходки, което не знаех. Джейн предпочита единична лодка, аз предпочитам двойна или по-скоро предпочитах преди.
Разказвам й за сватбеното ни пътешествие с Ед: как наехме „Алерион“, трийсет и трифутова яхта, и обиколихме гръцките острови, въртейки се между Санторини и Делос, Наксос и Миконос. „Само двамата — спомням си аз — кръстосвахме Егейско море.“