— Тези уроци по френски напълно си заслужават. — Тя оголва зъби в усмивка, цигарата й се вирва нагоре.
Продължавам да я разпитвам.
— В какво точно се състои предизвикателството?
Тя издиша. Съвършено кръгло димно венче се издига във въздуха.
— Направи го пак — казвам аз пряко себе си. — Тя пуска още едно колелце. Осъзнавам, че съм пияна.
— Как да ти кажа — прочиства си гърлото, — не е само едно нещо. Сложно е. Алистър е труден. Въобще семейството е трудна работа.
— Но Итън е добро момче. И го казвам като човек, който може да познае едно добро дете, като го види — добавям аз.
Тя ме поглежда в очите.
— Радвам се, че мислиш така. И аз така мисля. — Тя отново потупва с цигарата по ръба на купата. — Сигурно ти липсва твоето семейство?
— Да. Ужасно. Но говоря с тях всеки ден.
Тя клати глава. Очите й са леко навлажнени; сигурно и тя като мен е пияна.
— Но не е същото като да са тук при теб, нали?
— Не. Разбира се, че не.
Тя поклаща глава за втори път.
— И така, Анна. Забелязваш, че не те питам какво те е докарало до това състояние.
— С наднормено тегло и преждевременно побеляла? — Наистина съм пияна.
Тя отпива от чашата си.
— Агорафобична.
— Какво да ти кажа… — Ако ще си разменяме откровения, мисля си… — Травма. Като всички останали. — Въртя се. — Изпаднах в депресия. Тежка депресия. Не е нещо, което искам да си спомням.
Тя върти глава.
— Не. Не, напълно разбирам — не е моя работа. И предполагам, че не можеш да каниш хора на гости. Просто мисля, че трябва да ти измислим още хобита. Освен шаха и черно-белите филми.
— И шпионирането.
— И шпионирането.
Замислям се.
— Преди обичах да правя снимки.
— Изглежда, още обичаш.
Това заслужава усмивка.
— Права си. Но имах предвид външни снимки. Доставяха ми удоволствие.
— Нещо като Портрети от Ню Йорк ли?
— По-скоро сред природата.
— В Ню Йорк Сити?
— В Ню Ингланд. Понякога ходехме там.
Джейн се обръща към прозореца.
— Погледни — казва тя и сочи на запад, и аз поглеждам: пухкав залез, утайката на здрача, сградите като изрязани от хартия на фона на огненото сияние. Наблизо кръжи птица.
— Това е природа, нали така?
— Технически, да. Късчета природа. Но аз имам предвид…
— Светът е прекрасно място — настоява тя и го казва сериозно; погледът е спокоен, гласът равен. Очите й улавят моите, задържат ги. — Недей да забравяш това. — Тя се навежда, смачква цигарата в дъното на купата. — И недей да го пропускаш.
Измъквам телефона от джоба си, насочвам го към прозореца, правя снимка. Поглеждам към Джейн.
— Само така, момиче — извиква тя.
Деветнайсет
Изпращам я към вестибюла малко след шест.
— Имам да свърша някои важни неща — информира ме тя.
— Аз също — отговарям.
Два часа и половина. Кога за последен път съм говорила с някого два часа и половина? Връщам се мислено назад, все едно мятам въдица през месеците, през сезоните. Нищо. Никой. Не и след първата ми среща с д-р Филдинг много отдавна, в средата на зимата — и дори тогава не можех да говоря дълго; трахеята ми още беше наранена.
Чувствам се отново млада, почти зашеметяващо. Може би е от виното, но подозирам, че не е. Скъпо мое дневниче, днес намерих приятел.
По-късно същата вечер дремя, докато гледам „Ребека“, когато дрънва входният звънец.
Отхвърлям одеялото, затътрям се към вратата. „Защо не заминеш?“ — Джудит Андерсън подмята презрително зад гърба ми. „Защо не напуснеш Мандърли?“
Проверявам в екрана на домофона. Висок мъж с широки плещи и тесен таз, с плешиво теме. Отнема ми секунда — свикнала съм да го виждам на светло, — но тогава разпознавам Алистър Ръсел.
„Сега какво искаш?“ — казвам си или си го помислям. Мисля, че го казвам. Определено още съм пияна. И не биваше да гълтам онези хапчета освен това.
Натискам бутона. Бравата щраква; външната врата изскърцва; изчаквам я да се затвори.
Когато отварям вратата, той вече е там, блед в тъмното. Усмихва се. Здрави зъби, израснали от здрави венци. Ясен поглед; пачи крак набраздява краищата на очите.
— Алистър Ръсел — казва той. — Ние живеем на № 207, от другата страна на градината.
— Влезте — протягам ръка. — Аз съм Анна Фокс.
Той махва с ръка, остава на място.
— Наистина не искам да ви безпокоя и много съжалявам, ако нещо ви прекъсвам. Филм вероятно?
Поклащам глава.
Той пак се усмихва. Лъскав като коледна витрина.