— Исках само да знам дали сте имали посетители тази вечер?
Намръщвам се. Преди да мога да отговоря, чувам експлозия зад гърба ми — сцената на корабокрушението. „Заседнал кораб! — крещи бреговата охрана. — Всички надолу към залива!“ Голяма бъркотия.
Връщам се на дивана, паузирам филма. Когато отново се обръщам към него, Алистър е прекрачил прага и е влязъл в стаята. Облян от бяла светлина, със сенки, стаени в хлътналите бузи, той прилича на труп. Зад гърба му вратата зее отворена като тъмна уста.
— Бихте ли затворили вратата. — Той го прави. — Благодаря — казвам аз, но думите ми се заплитат на езика: фъфля.
— Може би моментът не е подходящ?
— Няма нищо. Да ви предложа нещо за пиене?
— О, благодаря, но няма нужда.
— Имам предвид вода — пояснявам аз.
Той любезно отказва с глава.
— Имахте ли посетители тази вечер? — повтаря той отново.
Джейн ме предупреди. Той не изглежда точно като контролиращия тип мъже, с тези мънистени очи и тънки устни; по-скоро е от приветливия „лъв-през-зимата“ вид, с шарената си брадичка и с бързо отстъпващата линия на косата. Мога да си представя как разговарят с Ед, по мъжки, здрасти-приятел-добра-среща, засукват мустак и разменят яхтени истории. Но външният вид, както знаем, и т. н.
Не е негова работа, разбира се. Но все пак не искам да изглеждам враждебна.
— Цяла вечер съм сама — казвам аз. — В средата съм на филмов маратон.
— Какво гледате?
— „Ребека“. Един от любимите ми. Вие сте…
Тогава забелязвам, че гледа отвъд рамото ми, свъсил вежди. Обръщам се.
Шахматната дъска.
Бях подредила чашите в миялната, измих купата в мивката, но дъската си беше още там, с всички фигури, пръснати наоколо, конят на Джейн е полегнал на една страна.
Обръщам се към Алистър.
— А, това ли? Наемателят ми обича да играе шах — обяснявам с небрежен тон.
Той ме поглежда, примигва. Не мога да отгатна какво мисли. Обикновено това не е проблем за мен, не и след като шестнайсет години съм се ровила в главите на хората; но може вече да съм изгубила форма. Или от е виното. Или от хапчетата.
— Вие играете ли?
Той не ми отговаря за момент.
— Не съм играл от отдавна — казва накрая. — Само вие и наемателят ли живеете тук?
— Не, аз… всъщност, да. Разделени сме със съпруга ми. Дъщеря ни е при него.
— Благодаря тогава. — Той хвърля един последен поглед км шахматната дъска, към телевизора; после се отправя към вратата. — Благодаря за времето, което ми отделихте. Извинявайте за безпокойството.
— Разбира се — казвам аз, когато той излиза във вестибюла. — И благодарете на съпругата си за свещта.
Той се завърта на пети, гледа ме.
— Итън ми я донесе.
— Кога я донесе?
— Преди няколко дни. В неделя. — Чакай… кой ден сме днес? — Или може би беше в събота. — Раздразнена съм; какво го интересува кога? — Има ли някакво значение?
Той мълчи със зяпнала уста. След това разтяга устни с отсъстваща усмивка и си тръгва, без да каже дума.
Преди да се опъна в леглото, поглеждам през прозорец: към № 207. Те са там, семейство Ръселови, събрани в салона; Джейн и Итън на дивана, Алистър във фотьойла срещу тях; говори оживено. Добър човек и добър баща.
Знае ли някой какво става в едно семейство? Това го разбрах още като специализантка. „Може да прекарате години с един пациент и независимо от това той пак ще ви изненада? — Уесли ми го каза, след като си стиснахме ръцете за първи път, пръстите му бяха пожълтели от никотина.
— Как така? — попитах го аз.
Той се настани зад бюрото, приглади назад косата си.
— Може да чуеш тайните, страховете, желанията на някого, но не забравяй, че те съществуват редом с тайните и страховете на другите хора, хората, които живеят в същата стая. Чула ли си израза, че всички щастливи семейства си приличат?
— „Война и мир“ — казвам аз.
— „Анна Каренина“, но не това е важно. Важното е, че не е вярно. Нито едно семейство, щастливо или нещастно, не е като другите. Толстой говори пълни глупости. Запомни го.
Припомням си го сега, докато внимателно нагласявам фокуса и рамкирам снимката. Семеен портрет.
После обаче оставям камерата на масата.
Сряда
3 ноември
Двайсет
Събуждам се с Уесли в главата.
С Уесли и с тежък махмурлук. Тръгвам надолу към кабинета, стъпвам като в мъгла, после хуквам към банята и повръщам. Пресвети небеса.
Както вече съм забелязала, когато повръщам, се прицелвам много точно. Професионална работа, както казва Ед. Пускам водата и мръсотията се отмива; плакна си устата, слагам малко цвят на бузите, връщам се в кабинета.