— „Екс-Акто“?
— „Екс-Акто“, нож.
— Нещо като макетен нож?
— Точно така.
— „Екс-Акто“ — точно така. — Защо говоря глупости?
— Погледнах под мивката — продължава да обяснява той услужливо — и в чекмеджето под телефона. Телефонът ти не е включен между другото. Мисля, че не работи.
Дори не мога да си спомня, откога не съм ползвала стационарния.
— Знам, че не работи.
— Може би трябва да се оправи.
Няма нужда, мисля си.
Тръгвам обратно към стълбите.
— Имам макетен нож в килера, ей тук — казвам аз, но той вече ме следва. Дърпам връвта, която виси от голата крушка. Килерът е дълбок, със скосен таван, сгъваеми плажни столове са струпани в дъното, кутии с боя стоят като саксии на пода и най-неочаквано — тапети на руло, с изрисувани по тях пастирки и благородници и тук-таме по някое дете. Кутията с инструменти на Ед е на рафта, недокосната. „Не съм бил сръчен — казваше той, — с тяло като моето нямам нужда да съм.“
Отключвам кутията, ровя вътре.
— Ето. — Дейвид сочи с пръст сребриста пластмасова дръжка, острието се подава от единия край. Грабвам я. — Внимавай.
— Няма да те порежа. — Подавам му я внимателно с острието, насочено към мен.
— Не искам ти да се порежеш — казва той.
Приятно усещане леко ме стопля, като малко пламъче.
— За какво ти е това така или иначе? — Пак дръпвам връвта и тук отново е нощ. Дейвид не помръдва.
Минава ми през ум, че както стоим в тъмнината, аз в моя халат и той с ножа в ръка, никога не сме били по-близо един до друг. Може да ме целуне. Може да ме убие.
— Съседът оттатък ме помоли да му свърша малко работа. Да отворим някои кашони, да извадим някои неща.
— Кой съсед?
— От другата страна на градината. Ръсел. — Той се запътва към стълбите.
— Как те намери? — питам го, като вървя след него.
— Бях сложил листовки наоколо. Видял една в кафенето или някъде другаде.
Той се обръща и ме поглежда.
— Познаваш ли го?
— Не — казвам аз, — той намина вчера, нищо повече.
Вече сме отново в кухнята.
— Имал кашони за разопаковане и някакви мебели за сглобяване в мазето. Ще се върна следобед по някое време.
— Не мисля, че са у дома.
Той примигва срещу мен.
— Откъде знаеш?
Защото наблюдавам дома им.
— В къщата, изглежда, няма никой. — Посочвам към № 207 през кухненския прозорец и в този момент салонът се облива в светлина. Алистър стои в средата на стаята, затиснал мобилния между рамото и ухото си, разрошен, все едно че се е измъкнал току-що от леглото.
— Това е съседът — казва Дейвид и се насочва към вратата. — Ще се прибера по-късно. Благодаря за ножа.
Двайсет и три
Трябва да се върна при Ед. „Познай кой е?“ — ще му кажа; мой ред е да питам, но някой чука на вратата само минута след като Дейвид излезе. Отивам да видя какво още иска.
На прага стои жена, с ясен поглед и стегнато тяло: Бина. Поглеждам телефона си — точно дванайсет. Боже, как мина времето.
— Дейвид ми отвори външната врата — обяснява тя. — Той се разхубавява с всеки изминал ден. Няма ли да спре?
— Може би трябва да направиш нещо по въпроса — казвам й аз.
— Може би трябва да спреш да дърдориш и да се приготвиш за упражненията. Иди си облечи истински дрехи.
Преобличам се и след като разстилам рогозката, започваме упражненията направо там, на пода в дневната. С Бина се срещнахме преди почти десет месеца — почти десет месеца откакто излязох от болницата с натъртен гръбнак и наранен гръклян — и през това време доста се сближихме. Дори станахме приятелки, както каза д-р Филдинг.
— Днес е много топло. — Тя натиска с тежестта на тялото си гърба ми; лактите ми се подгъват. — Трябва да отвориш прозореца.
— Няма да стане — изръмжавам аз.
— Изпускаш хубавото време.
— Изпускам много други неща.
Един час по-късно, с тениска, залепнала за тялото ми, тя ме подръпва за крака.
— Искаш ли да опиташ номера с чадъра? — пита ме тя.
Въртя глава. Косата ми се е залепила за врата.
— Не днес. И не е номер.
— Денят е хубав. Навън е топло и меко.
— Не — Аз съм… не.
— Махмурлия?
— Да, и това също.
Леко въздъхва.
— Опита ли се с д-р Филдинг тази седмица?
— Да — лъжа я.
— Е, и как беше?
— Добре.
— Докъде успя да стигнеш?
— Тринайсет крачки.
Бина ме изучава.
— Добре. Не е лошо за жена на твоята възраст.
— Освен това остарявам.
— Защо, кога ти е рожденият ден?