— Другата седмица. На единайсети. Единайсети, единайсети.
— Ще трябва да ти направя намаление за възрастни. — Тя се навежда, прибира тежестите в куфара си. — Дай да хапнем.
Никога не съм си падала по готвенето — Ед беше майстор-готвачът, — а тези дни от „Свежо-Директно“ ми доставят всички продукти: замразени вечери, ястия за микровълновата, сладолед, вино. (Виното на едро.) Също по някое парче крехко месо и плодове заради предпочитанията на Бина. И заради моите, както твърди тя.
Нашите обеди не се включват в работното й време — изглежда, на Бина й е приятна моята компания. „Не трябва ли да ти плащам за това време“ — попитах я веднъж. „Нали ми готвиш“ — отвърна тя. Изгребах прегоряло парче пилешко и й го сложих в чинията. „Ако на това му казваш готвене.“
Днес имаме пъпеш с мед и по няколко лентички бекон.
— Сигурна ли си, че не е пушен? — пита Бина.
— Сигурна съм.
— Благодаря ви, госпожо. — Тя напъхва плода в уста, избърсва меда от устните. — Прочетох една статия как пчелите се отдалечават по десет километра от кошера, за да търсят цвят.
— Къде го прочете това?
— В „Икономист“.
— О-о, в „Икономист“.
— Не е ли невероятно?
— Депресиращо е. Аз не мога да изляза дори от къщата.
— Статията не беше за теб.
— Не ми звучи така.
— Те също така танцуват.
Тя разчупва парче препечен бекон на две.
— Откъде знаеш?
— Имаше изложба, посветена на пчелите край река Пит в Оксфорд, когато учех там. В природонаучния им музей.
— О-о, Оксфорд.
— Специално си спомням за „клатушкането“, защото се опитвахме да го имитираме. Голямо бутане и блъскане падна. Малко като твоите упражнения.
— Пияни ли бяхте?
— Не бяхме трезви.
— Откакто прочетох тази статия, постоянно сънувам пчели — казва тя. — Какво мислиш, че значи това?
— Не съм фройдистка. Не интерпретирам сънища.
— Но ако беше?
— Ако бях, щях да ти кажа, че пчелите представляват дълбоката ти потребност да спреш да ме питаш за смисъла на сънища си.
Тя дъвче.
— Ще те накарам да се мъчиш следващия път.
Храним се мълчаливо.
— Взе ли си хапчетата днес?
— Да. — Не съм. Ще ги взема, като си тръгне.
След миг вода гъргори по тръбите. Бина поглежда към стълбите.
— Това тоалетната ли беше?
— Да.
— Кой е тук?
Въртя глава, преглъщам.
— Дейвид има гостенка долу, както чуваш.
— Някоя мръсница.
— И той не е ангел.
— Знаеш ли я коя е?
— Никога не знам. Ти май ревнуваш?
— Ни най-малко.
— Май нямаш нищо против едно „клатушкане“ с Дейвид?
Тя изстрелва парче бекон срещу мен.
— В сряда ми се застъпват часовете. Също като миналата седмица.
— Сестра ти ли?
— Да. Връща се за още. Удобно ли ти е в четвъртък?
— Няма как да не съм тук.
— Ура-а-а. — Тя дъвче, отпива от чашата с вода. — Изглеждаш ми уморена, Анна. Почиваш ли достатъчно?
Кимам с глава, после я въртя.
— Не. Аз… искам да кажа, да, но много мисли ме мъчат напоследък. Трудно ми е, нали разбираш. Всичко… това.
— Мога да си представя.
Поемам си въздух. Не искам да се пренавивам.
И още нещо:
— И много ми липсват Ливи и Ед.
Бина оставя вилицата.
— Разбира се, че ти липсват. — И усмивката й е толкова топла, че мога да заплача.
Двайсет и четири
БабаЛизи: Здравей, докторке!
Съобщението се появява с чуруликане на екрана. Отмествам чашата настрана, прекъсвам шахматната игра. Откакто Бина си тръгна, водя с 3–0. Имам изключителен ден.
докторътетук: Здравей, Лизи! Как се чувстваш?
БабаЛизи: Малко по-добре, благодаря много.
докторътетук: Радвам се да го чуя.
БабаЛизи: Дарих дрехите на Ричард на църквата.
докторътетук: Сигурна съм, че са ти благодарни.
БабаЛизи: Благодарни са, а и Ричард щеше да е доволен.
БабаЛизи: Също учениците от моя трети клас ми направиха голяма картичка с пожелание да се оправям по-бързо. Направо гигантска. Бяха я налепили цялата със златист прашец и цветни пухчета.
докторътетук: Много мило.
БабаЛизи: Честно казано, нямаше да им пиша повече от четворка за изпълнението, но важното е, че са се сетили.
Засмивам се. Написвам LOL, но после го изтривам.
докторътетук: И аз работех с деца.
БабаЛизи: Наистина ли?