докторътетук: Детска психология.
БабаЛизи: Понякога имах чувството, че и аз правя същото.
Смея се отново.
БабаЛизи: О-о-о! Почти забравих!
БабаЛизи: Тази сутрин успях да се разходя малко навън! Един от старите ми ученици намина да ме види и ме изведе от вкъщи.
БабаЛизи: Беше само една минута, но си струваше усилието.
докторътетук: Това е страхотна крачка. Оттук нататък ще става все по-лесно.
Може и да не е истина, но заради Лизи се надявам да е така.
докторътетук: Колко е хубаво, че учениците ти толкова те обичат.
БабаЛизи: Беше Сам. Нямаше никакъв артистичен талант, но беше много добро дете, а сега е много приятен мъж.
БабаЛизи: Само дето си забравих ключа.
докторътетук: Това е разбираемо!
БабаЛизи: Не можах да си вляза вкъщи за момент.
докторътетук: Надявам се, че не си се уплашила много.
БабаЛизи: Малко се стреснах, но добре, че държа втори ключове в една саксия. Теменужките ми са напълно разцъфнали.
докторътетук: Тук в Ню Йорк нямаме това удоволствие!
БабаЛизи: Трябва да приготвям обяда. Една приятелка ми идва на гости.
докторътетук: Върви. Радвам се, че ще имаш компания.
БабаЛизи: Благодаря ти.
БабаЛизи::)
Тя излиза от чата и аз се чувствам прекрасно. „Мога да извърша някое добро дело, преди да умра“ — послание на Юда, Част VI, Глава 1.
Часът е 5 и всичко е наред. Завършвам мача (4–0!), допивам последното вино и слизам по стълбите при телевизора. Двоен Хичкок тази вечер, мисля си и отварям шкафа с дивидитата; може би „Въжето“ (недооценен) и „Непознати във влака“ (кръстче). И в двата филма главният актьор е гей — чудя се дали затова съм решила да ги комбинирам. Психотерапевтът в мен е жив. „Кръстче“ — казвам си. Напоследък много си говоря сама. Отбелязвам си го за д-р Филдинг.
Или може би „Шемет“.
Или „Дамата изчезва“…
Чувам писък, пронизителен и ужасяващ.
Втурвам се към кухненския прозорец. Сърцето ми блъска лудо.
Откъде дойде това?
Навън се стеле златиста вечерна светлина, вятърът шумоли в дърветата. От улицата ли дойде, или…
И тогава отново, изтръгнат от дълбините, цепещ въздуха, мощен и неистов: същият писък. Идва от № 207. Прозорците на салона са зейнали, пердетата се люшкат от бриза. Днес е много топло — беше казала Бина. — Трябва да отвориш прозореца.
Взирам се в къщата, погледът ми скача от салона към кухнята, вдига се към стаята на Итън и пак се връща в кухнята. Да не би да я е нападнал? Много контролиращ.
Нямам им номера. Измъквам айфона от джоба си, изпускам го на пода. „Мамка му“ — избирам справки.
„Какъв е адресът?“ — нацупено. Отговарям. След секунда автоматичен глас започва да диктува десетте цифри, предлага да ги повтори на испански. Затварям. Избирам номера.
Сигналът бръмчи в ухото ми.
Още веднъж.
Трети път.
Чет…
— Ало?
Итън е. Неуверен, потиснат. Бързо оглеждам къщата отвън, но не мога да го видя.
— Анна се обажда, от съседната къща.
Подсмърча.
— Здрасти.
— Какво става там? Чух писък.
— О, не — не. — Изкашля се. — Всичко е наред.
— Чух някой да вика. Майка ти ли беше?
— Всичко е наред — повтаря Итън, — той просто малко си изпусна нервите.
— Имаш ли нужда от помощ?
Пауза.
— Не.
Двойно щракване в ухото ми. Той затвори.
Къщата ме гледа безизразно.
Дейвид… Дейвид е там днес. Или може би вече се е върнал? Чукам на вратата за сутерена, викам го по име. За миг се притеснявам, че някоя непозната дама ще отвори вратата, ще ми обясни сънено, че Дейвид скоро ще се върне и че ако не възразявам, предпочита пак да си легне, благодаря за вниманието.
Няма никой.
Дали го е чул? Дали го е видял? Избирам номера му.
Четири сигнала, дълги и равни, след това обичайното съобщение на гласовата поща: „Извинявайте. Лицето, което търсите…“ Глас на жена — винаги е жена. Може би ние звучим по-почтително.
Прекъсвам обаждането. Гладя телефона като че ли е магическа пръчица и вълшебно духче ще изскочи оттам, за да ме озари с мъдростта си и да изпълни желанията ми.
Изпищя Джейн. Два пъти. Синът й отрече да има нещо нередно. Не мога да извикам полицията; щом не ще да признае пред мен, сигурно няма да иска да говори пред мъже с униформи.
Ноктите ми се забиват в дланта.