Не. Трябва да му се обадя отново, още по-добре ще е да говоря с нея. Натискам знака за „обаждания“ и после номера на Ръселови. Звънва само веднъж, преди да вдигнат.
— Моля — казва Алистър с приятния си тенор.
Поемам си дъх. Поглеждам през стъклото: той е там, в кухнята, слушалката е залепнала за ухото му. Държи чук в другата ръка. Не ме вижда.
— Здравейте — казвам аз, но съжалявам, че го казах. — Чух силен вик току-що, затова исках да проверя…
Обръщайки се с гръб към мен, той оставя чука на плота… чукът, това ли я е уплашило… и обхваща тила си с длан, сякаш се успокоява.
— Моля, какво точно сте чули? — пита той.
Не очаквах такава реакция.
— Вик? — казвам аз. Не, дръж се по-твърдо. — Чух силен вик. Преди минута.
— Вик? — Все едно че е чужда дума.
— Да, вик.
— Откъде?
— От вашата къща. — Обърни се. Искам да ти видя лицето.
— Това е… Тук никой не е викал, мога да ви уверя в това. — Чувам го как се подсмива, виждам го как се обляга на стената.
— Но аз го чух. — И синът ти го потвърди, си помислям, макар че няма да му го кажа. Може да се ядоса, може да се вбеси.
— Мисля, че вероятно сте чули нещо друго. Или е било от друго място.
— Не. Чух много ясно, че идва от вашата къща.
— Вкъщи сме само аз и синът ми. Аз не съм викал и съм сигурен, че и той също не е викал.
— Но аз го чух…
— Госпожо Фокс, съжалявам, но трябва да затварям. Имам още едно обаждане. Тук всичко е наред. Няма никакви викове, уверявам ви!
— Вие…
— Приятен ден. Наслаждавайте се на хубавото време.
Гледам го как затваря, чувам същото двойно щракване. Той вдига чука от плота и излиза през вратата в далечния край на стаята.
Зяпам телефона с изумление, като че ли може да ми обясни какво се случи.
Точно в този момент поглеждам отново към Ръселови и я виждам на входните стъпала. Тя се спира за миг като язовец, усетил наблизо хищник, преди да се спусне по стъпалата. Обръща глава наляво, после надясно и после пак наляво.
Най-накрая тръгва по улицата в западна посока, към авенюто, короната на главата й сияе като ореол под залязващото слънце.
Двайсет и пет
Той се подава на вратата, тениската му е потъмняла от пот, косата е сплескана. В едно му ухо е напъхана слушалка.
— Каква има?
— Не чу ли писъка у Ръселови? — повтарям. Чух, че току-що се върна, само трийсет минути след като Джейн се появи на стъпалата. През това време никонът ми беше насочен право към прозорците на Ръселови, като хрътка, подгонила лисица от дупката.
— Не съм, излязох оттам преди половин час — казва Дейвид. — Отидох до кафенето да си взема сандвич. — Той повдига края на фланелката към лицето си, избърсва потта. Стомахът му е целият на плочки.
— Чула си писък?
— Два писъка. Силно и ясно. Към шест часа:
Той поглежда часовника си.
— Може и да съм бил още там, но не чух нищо — казва той, посочвайки слушалките; другата слушалка се полюшва край бедрото му. — Освен Спрингстийн.
На практика това е първото лично нещо, което някога е споделял с мен, но моментът не е подходящ. Аз продължавам да обяснявам.
— Ръсел не ми каза, че си там. Каза ми, че е сам със сина си.
— Бил съм си тръгнал значи.
— Звънях ти. — Звуча умоляващо.
Той се мръщи, вади телефона от джоба си, гледа го, намръщва се още повече, като че ли телефонът го е подвел.
— О-о. Имаш ли нужда от нещо?
— Значи не си чул никой да вика?
— Не, не съм чул никой да вика.
Обръщам се.
— Имаш ли нужда от нещо — пита ме той повторно, но аз вече съм се запътила към прозореца с камера в ръката.
Виждам го как тръгва да излиза. Вратата се отваря и когато се затваря, той се появява. Изтичва надолу по стъпалата, обръща се наляво, крачи по тротоара. Право към моята къща.
Когато след минута звънва звънецът, аз вече го чакам край домофона. Натискам бутона, чувам го да влиза във вестибюла, чувам как външната врата се затваря с щракване зад гърба му. Отварям врата, а той вече е там, в тъмнината, очите му са зачервени и подпухнали, виждат се кръвоносните съдове в тях.
— Съжалявам — казва Итън, пристъпвайки на прага.
— Няма защо. Влизай.
Той се придвижва като хвърчило, първо се полюшва към дивана, после към кухнята.
— Искаш ли да хапнеш нещо? — питам го аз.
— Не, не мога да остана. — Върти глава, сълзи се стичат по лицето му. Това момче идва два пъти и двата пъти плаче в моята къща.
Аз, разбира се, съм свикнала с деца в стрес: плачещи, викащи, блъскащи кукли, мятащи книги. Обикновено Оливия беше единствената, която можех да прегърна. Сега разтварям ръце за Итън, простирам ги широко като крила и той прекрачва несръчно сякаш ще се блъсне в мен.