За един миг и после за още малко отново държа дъщеря си — държа я в първия учебен ден, държа я в басейна на почивката в Барбадос, притискам я под тихо падащите снежинки. Сърцето й бие до моето, ударите им се редуват, като двойка барабани, кръвта се блъска във вените ни.
Той изсумтява нещо неясно върху рамото ми.
— Какво има?
— Казвам, че наистина съжалявам — повтаря той, отдръпвайки се от мен, и прекарва ръкав под носа си. — Наистина съжалявам.
— Няма нищо. Спри да го повтаряш. Няма нищо. — Отмествам един кичур от окото си, правя същото и на неговото чело — Какво става?
— Баща ми… — Той се спира, поглежда през прозореца към къщата. Тя блести като череп в тъмнината. — Баща ми крещеше и аз трябваше да изляза оттам.
— Къде е майка ти?
Той подсмърча, отново си бърше носа.
— Не знам. — Вдишва няколко пъти дълбоко и ме поглежда в очите. — Съжалявам. Не знам къде е. Но е добре.
— Сигурен ли си?
Той киха, поглежда надолу. Пънч се е напъхал между краката му и се търка в глезените му. Итън киха отново.
— Извинявай. — Пак подсмърча. — Котката. — Той се оглежда наоколо, като че ли е изненадан, че се намира в моята кухня. — Трябва да се връщам вкъщи. Баща ми ще се ядоса.
— Изглежда вече е ядосан. — Издърпвам стол изпод масата, подавам му го.
Той обмисля дали да седне, след това хвърля поглед към прозореца.
— Трябва да си вървя. Не трябваше да идвам. Аз просто…
— Искал си да излезеш от вкъщи — довършвам изречението му. — Разбирам. Но не е ли опасно да се върнеш?
За моя изненада той се засмива, кратко и рязко.
— На думи е силен. И толкова. Не се страхувам от него.
— Но майка ти се страхува.
Той не казва нищо.
Доколкото виждам, Итън не показва нито един от признаците на тормозено дете: няма следи по лицето и ръцете, поведението му е будно и общително (макар че плака на два пъти, да не забравяме това), хигиената му е задоволителна. Но това са само впечатления от пръв поглед. В крайна сметка той е тук, насред кухнята ми, и хвърля нервни погледи към дома си през градината.
Бутам стола обратно под масата.
— Искам да ти дам мобилния си — казвам му аз.
Той кима, струва ми се с неохота, но това ми стига.
— Може ли да ми го запишеш? — моли ме той.
— Нямаш ли мобилен?
Той върти глава.
— Той… баща ми, не ми дава. — Подсмърча. — Имейл също нямам.
Не се изненадвам. Взимам една стара рецепта от плота и надрасквам номера. След четвъртата цифра виждам, че пиша стария си номер в работата, спешната линия, запазена за пациентите ми. „1-800-АННА-СЕГА“ — обичаше да се шегува Ед.
— Извинявай, грешен номер. — Зачертавам го и под него пиша правилния номер. Когато отново вдигам поглед, той стои до вратата на кухнята и гледа през прозореца към тяхната къща.
— Не трябва да се връщаш там — казвам му аз.
Той се обръща. Колебае си. Върти глава.
— Трябва да си ида вкъщи.
Кимам, подавам му листа. Той го прибира в джоба си.
— Можеш да ми се обадиш по всяко време — казвам аз. — Дай номера и на майка ти, моля те.
— Окей. — Той тръгва към вратата, разпъва рамене, изправя се. Подготвя се за битка, мисля си аз.
— Итън?
Той се обръща, ръката му е върху дръжката.
— Наистина мисля така. По всяко време.
Той кима. После отваря вратата и излиза.
Връщам се на прозореца, гледам го как заобикаля градината, изкачва стъпалата, пъха ключа в ключалката. Спира се, поема си дъх. После изчезва вътре.
Двайсет и шест
Два часа по-късно изливам последните капки вино в гърлото си, оставям бутилката на масичката. Надигам се бавно и присядам на другия хълбок като стрелка на часовник.
Не. Завлечи се в спалнята. По-добре в банята.
Под бликащия душ последните няколко дни нахлуват в мозъка ми, запълват пролуките, настаняват се в празнините: Итън, плачещ на дивана; д-р Филдинг с неговите високодиоптърни очила; онази шеметна вечер, когато Джейн ме посети. Гласът на Ед в ухото ми. Дейвид с макетния нож. Алистър — добър човек, добър баща. Онези писъци.
Изстисквам малко шампоан в шепата си, размазвам го разсеяно върху косата. Водата се стича по краката ми.
И хапчетата — боже мой, хапчетата. „Това са силни психотропни, Анна — съветваше ме д-р Филдинг в самото начало, когато се бях вдървила от болкоуспокояващи. — Използвай ги отговорно.“