— Аз… — Не. Не знам какво да кажа.
— Надявам се, че тази добавка към лечението ще помогне.
Продължавам да не казвам нищо.
— Анна?
— Да. И аз се надявам.
Гласът му пак се изгубва.
— Моля?
След секунда гласът му отново звучи с пълна сила.
— Тези хапчета — казва той — не бива да се взимат с алкохол.
Двайсет и осем
В кухнята съм, прекарвам хапчетата с мерло. Разбирам тревогата на д-р Филдинг, добре го разбирам; давам си сметка; че алкохолът е депресант и като такъв не е подходящ за депресивна като мен. Ясно ми е. Писала съм на тази тема — „Юношеската депресия и злоупотребата с алкохол“ — Журнал по детска психология (том 37, брой 4), Уесли Брил, съавтор. Мога да цитирам нашите заключения, ако трябва. Както Бърнард Шоу беше казал, аз често цитирам себе си; прави разговора по-пикантен. Шоу също беше казал, че алкохолът е амнезията; благодарение на която понасяме преминаването на живота. Добрият стар Шоу.
Така че спокойно, Джулиан. Не са антибиотици. Освен това смесвам лекарствата почти от една година и виж ме къде съм.
Лаптопът ми седи на кухненската маса, огрян от слънчев лъч. Отварям го, влизам в Агората, давам основни напътствия на двама новоприсъединили се, включвам се в поредния дебат за лекарствата („Никое от тях да не се приема с алкохол“ — проповядвам.) Веднъж, само веднъж, поглеждам към къщата на Ръселови. Итън е там, чатка по клавишите на бюрото си, играе компютърна игра вероятно или си пише домашното; не сърфира из нета във всеки случай, а в салона е седнал Алистър с таблет, подпрян в скута му. Семейна картина от двайсет и първи век. Джейн не е там, но няма значение. Не е моя работа. Твърде много дразнители.
„Сбогом, семейство Ръсел“ — казвам аз и насочвам вниманието си към телевизора. „Светлина от газена лампа“, Ингрид Бергман, по-секси от всякога, постепенно си изгубва ума.
Двайсет и девет
По някое време следобед, когато се връщам на лаптопа, виждам, че БабаЛизи влиза в Агората, малкият символ до името й се трансформира в смеещ се емотикон, като че ли участието в този форум е радост и удоволствие. Решавам да я изпреваря.
докторътетук: Привет, Лизи!
БабаЛизи: Привет, д-р Анна!
докторътетук: Как е времето в Монтана?
БабаЛизи: Навън вали. Което е окей за момиче като мен, което си стои вкъщи!
БабаЛизи: Как е в Ню Йорк Сити?
БабаЛизи: Сигурно звуча като селянка, като го изговарям цялото? Трябва ли да казвам просто Ен Уай Си??
докторътетук: И така става. Тук е слънчево. Ти как си?
БабаЛизи: Днес е по-зле от вчера, честно казано. Поне засега.
Отпивам от чашата, завъртам виното в устата си.
докторътетук: Случва се. Напредъкът невинаги е плавен.
БабаЛизи: Вече го разбрах! Съседите ми носят продуктите вкъщи.
докторътетук: Прекрасно е, че има такива услужливи хора около теб.
Две печатни грешки. Повече от две чаши вино. Доста прилично средно аритметично, помислям си. „Доста прилично“ — казвам си на глас, отпивайки отново от чашата.
БабаЛизи: НО: Голямата новина е, че… синовете ми ще пристигнат в събота. Много искам да мога да изляза с тях навън. Наистина много искам!
докторътетук: Недей да се обвиняваш, ако не е било писано да стане този път.
Пауза.
БабаЛизи: Знам, че тази дума не е хубава, но не мога да не се чувствам като „изрод“.
Лоша дума, наистина, пронизва ме като с игла в сърцето. Пресушавам чашата, запретвам ръкавите на халата, пръстите ми започват да чаткат по клавиатурата.
докторътетук: Ти НЕ си изрод. Ти си жертва на обстоятелствата. Това, през което минаваш, е по-лошо от ада. Аз съм затворена у дома от десет месеца и знам по-добре от всеки колко е трудно. МОЛЯ ТЕ, никога не казвай, че си изрод или идиот, или нещо подобно, ти си силна и издръжлива личност, която е достатъчно смела да потърси помощ. Синовете ти трябва да се гордеят с тебе и ти трябва да се гордееш със себе си.
Fin[27]. Не е поезия. Дори правописът ми не струва — пръстите ми се пързалят по клавишите — но всяка дума е истина. Абсолютна истина.
БабаЛизи: Толкова хубаво го каза.
БабаЛизи: Благодаря ти.
БабаЛизи: Не се учудвам, че се психолог. Знаеш точно какво да кажеш и как да го кажеш.
Чувствам как устните ми се разтягат в усмивка.