Чувствам как устните ми се разтягат в усмивка.
БабаЛизи: Ти имаш ли си семейство?
Усмивката ми замръзва.
Преди да отговоря, си наливам още вино. До самия ръб на чашата; навеждам глава и го изсърбвам. Една капка се плъзга по брадата ми, пада на халата. Втривам я в хавлиената тъкан. Добре че Ед го няма да ме види. Добре че никой няма да ме види.
докторътетук: Имам, но не живеем заедно.
БабаЛизи: Защо не сте заедно?
Защо наистина? Защо не живеете заедно, Анна? Вдигам чашата до устните си, оставям я отново. Картината се разгръща пред очите ми като японско ветрило: просторните заснежени равнини, хотелът бонбониера, античната машина за лед.
И за моя изненада започвам да й разказвам.
Трийсет
Десет дена преди това бяхме взели решение да се разделим. Така започна всичко, имало едно време, както се казва. Или по-скоро — ако си говорим напълно честно, ако бъдем абсолютно точни — Ед беше решил, а аз се бях съгласила по принцип. Признавам си, не вярвах, че ще се случи, дори когато той извика брокера. Мене трудно ще ме заблудиш.
Колкото до въпроса защо не сме заедно, разсъждавам аз, не й е нужно на Лизи да се занимава с това. Лизи няма нужда да се занимава с това, както би ме поправил Уесли, който педантично държеше на ясния словоред. Предполагам, все още държи. Но не: въпросът защо не е важен, не и в момента. Виж, за къде и кога мога да разкажа.
Беше Вермонт и миналия декември, респективно, когато натоварихме Оливия в аудито и изгърмяхме по 9А, през моста над Хъдсън и излязохме от Манхатън. Два часа по-късно, на път за северната част Ню Йорк, слязохме от магистралата и както Ед обичаше да казва, се пуснахме по малките пътища; „където е пълно със закусвални и ще ни направят палачинки“, обеща той на Оливия.
— Мама не обича палачинки — каза му тя.
— Тя може да разгледа местните занаятчийски магазинчета.
— Мама не обича занаяти — казах аз.
Както се оказа, задните пътища в района бяха доста изоставени и нямаше нито места за палачинки, нито занаятчийски магазинчета. Намерихме една-единствена „Бърза закуска“, където Оливия накисна гофретата си в кленов сироп (местно производство, твърдеше менюто), а аз и Ед се стрелкахме с погледи през масата. Навън започваше да пада лек снежец, крехки снежинки се разбиваха като камикадзета в прозорците. Оливия ги посочи с вилицата си и изквича от радост.“
Кръстосахме вилици. „При Синята река“ ще има много повече сняг“ — казах й аз. Това беше крайната ни дестинация — скиорски курорт в Централен Вермонт, където беше ходила една приятелка на Оливия. Съученичка, не приятелка.
Обратно в колата, обратно на пътя. Като цяло не говорихме много по време на пътуването. Още не бяхме казали нищо на Оливия; няма смисъл да й разваляме ваканцията, бях предложила аз, а Ед кимна. Ще го направим заради нея.
Така че мълчаливо минавахме покрай широки полета и малки рекички, лакирани от леда, през забравени селца и през една слаба вихрушка близо до границата с Вермонт. В един момент Оливия запя „Отвъд долината и през гората“ и аз се включих, опитвайки се, без особен успех, да пея втори глас.
— Татко, защо не попееш? — умоляваше го Оливия. Винаги правеше така: молеше се, вместо да изисква. Не е обичайно за дете. Не е обичайно за когото и да било, мисля си понякога.
Ед си прочисти гърлото и запя.
Чак когато стигнахме Зелените планини, щръкнали като рамене от земята, Ед поомекна. Оливия беше стаила дъх.
— Никога не съм виждала такива неща — прошепна тя, а аз се зачудих къде ли е чула тези думи и в този порядък.
— Харесват ли ти планините? — попитах я аз.
— Изглеждат като набръчкано одеяло.
— Наистина.
— Като леглото на гигант.
— Леглото на гигант? — повтори Ед.
— Да, все едно че някакъв гигант спи под одеялото. Затова цялото е на буци.
— Утре ще се пързаляш по някоя от тези планини — обеща й Ед, докато взимахме един остър завой. — Ще се качим нагоре, нагоре, нагоре със ски лифта и после ще слезем надолу, надолу, надолу по планината.
— Нагоре, нагоре, нагоре — повтори тя. Думите изскачаха от устата й.
— Точно така.
— Надолу, надолу, надолу.
— Точно така.
— Тази прилича на кон. Това са му ушите. — Тя посочи два източени върха в далечината. Оливия беше на възраст, когато всяко нещо й приличаше на кон.
Ед се усмихна.
— Ако имаше кон, как щеше да го кръстиш, Лив?
— Няма да купуваме кон — намесих се аз.