— Ще го кръстя Виксен.
— Виксен значи лисица — каза й Ед — женска лисица.
— Ще бъде бърз като лисица.
Замислихме се.
— Ти какво име би избрала, мам?
— Не искаш ли да ми казваш мамо?
— Окей.
— Окей?
— Окей, мамо.
— Бих нарекла коня Мир.
Погледнах към Ед. Никаква реакция.
— Защо? — попита Оливия.
— От една песен е, от телевизията.
— Коя песен?
— От едно старо предаване за говорещи коне.
— Говорещ кон? — Тя набръчка нос. — Това е глупаво.
— Съгласен съм.
— Татко, ти как би нарекъл коня?
Ед погледна в обратното огледало.
— И на мен ми харесва Виксен.
— О-о-о — извика Оливия.
Обърнах се.
Покрай пътя под нас беше зейнало огромно празно пространство, широка пропаст, изкормена от пръстта, огромна яма, пълна с нищо; на дъното на пропастта се виждаха върховете на елите, мъгла на парцали плуваше насред въздуха. Бяхме толкова близо до ръба на пътя, че имах чувството, че летим. Можехме да надникнем в кладенеца на света.
— Колко е дълбоко там? — попита тя.
— Доста — отвърнах аз и се обърнах към Ед. — Може ли малко да намалим?
— Да намалим?
— Да намалиш, има ли значение. Просто да караш по-бавно?
Той отпусна леко газта.
— Може ли още да намалиш?
— Всичко е наред — каза той.
— Много е страшно — каза Оливия, гласът й притреперващ по краищата на думите, ръцете готови да скрият очите. Ед отпусна още малко педала.
— Не гледай надолу, сладурче — казах й аз, извъртайки се на седалката. — Гледай към мама.
Тя се вторачи в мен с широко отворени очи. Взех ръката й, събрах пръстите й в моята.
— Всичко е наред — й казах — само гледай към мама.
Бяхме уредили да спим в селището Два бора, на около половин час от курорта: „Най-добрата историческа странноприемница в Централен Вермонт“, рекламираше се хотелът на уеб страницата си, украсена с изкусен колаж от запалени камини и прозорчета, отрупани със сняг.
Паркирахме в тесния двор. Ледените висулки стърчаха като зъби от стрехата над входната врата. Вътре — характерният за Ню Инглънд битов стил: високи, заострени тавани, поовехтяла, но солидна мебел, огън в една от камините както на онези снимки. Момичето на рецепцията, пълничка блондинка, на чиято значка пишеше „Мари“, ни покани да се регистрираме, докато тя подреждаше цветята на бюрото си. Чудех се дали ще се обърне към нас с народното „хора“.
— Вие, хора, сигурно сте дошли да карате ски?
— Да, ще караме — казах й — в „Синята река“.
— Добре че стигнахте дотук. — Мери отправи усмивка към Оливия. — Идва буря.
— От североизток ли? — каза Ед, опитвайки се да звучи като местен.
Мери насочи лазерната си усмивка към него.
— Североизточните са по-скоро крайбрежни бури, сър.
Той почти се сепна.
— О, така ли?
— Това е просто снежна буря. Но ще бъде голяма работа. Вие, хора, да си затворите добре прозорците тази нощ.
Исках да я попитам защо мисли, че ще държим прозорците отворени точно преди Коледа, но Мери пусна ключовете в ръката ми и ни пожела приятна вечер.
Изтъркаляхме си багажа през фоайето — сред многото услуги хотелът не предлагаше пиколо — и влязохме в нашия апартамент. Картина с фазани висеше над камината; на леглата имаше по няколко сгънати одеяла. Оливия влезе направо в тоалетната, оставяйки вратата отворена; страхуваше се от непознати тоалетни.
— Приятно е — промърморих аз.
— Лив — извика Ед — как е банята?
— Студена.
— Кое легло предпочиташ? — попита ме Ед. На почивка винаги спяхме в отделни легла, за да не се бутаме, когато Оливия неизбежно идваше през нощта. Някой път тя се преместваше от моето легло при Ед и после пак се връщаше обратно; той я наричаше Понг като в онази стара електронна игра, в която топчето се блъска между две черти.
— Легни до прозореца. — Седнах на другото легло, разкопчах си куфара. — Да сме сигурни, че е затворен.
Ед метна чантата си на матрака. Започнахме мълчаливо да разопаковаме багажа. Зад прозореца снежната завеса се полюшваше, сиво-бяла в падащия мрак.
След малко той нави единия си ръкав и се почеса по ръката!
— Знаеш ли… — каза той.
Обърнах се към него.
Оливия пусна водата и се втурна в стаята, подскачайки от крак на крак.
— Кога ще се качим на ските?
Трябваше да вечеряме сандвичите с фъстъчено масло и сладко и соковете в кутии, които бях приготвила, макар че бях напъхала и бутилка совиньон блан между пуловерите. Виното сигурно вече се беше стоплило, а Ед обичаше бялото „много сухо и много изстудено“, както винаги предупреждаваше келнерите. Обадих се долу, поисках лед. „Има машина за лед в коридора, точно до вашата стая — информира ме Мари. — Трябва силно да блъснете капака.“