Взех кофата за лед от минибара изпод телевизора, излязох в коридора и забелязах един стар модел „Лума Комфорт“, който тихо бръмчеше в нишата само на няколко крачки от вратата; Ударих здраво капака и той се отвори, леден въздух ме лъхна в лицето, както в рекламите за ментови дъвки.
Нямаше лопатка. Бръкнах вътре, ледът скова ръката ми, опитах се да метна кубчетата в кофата. Те полепваха по пръстите ми. Толкова за комфорта на „Лума Комфорт“.
Ед ме намери там, с ръка дълбоко в леда.
Той изведнъж се появи до мен, облегнат на стената. За миг се направих, че не го забелязвам; взирах се в кутията за лед, сякаш вътре имаше нещо много интересно, и продължавах да греба. Искаше ми се да се махне, искаше ми се да ме прегърне.
— Много ли е интересно?
Обърнах се към него, не си направих труда да се преструвам на изненадана.
— Виж — каза той и аз завърших наум изречението му вместо него. Нека пак да го обмислим, може би. Или дори: Аз реагирах твърде остро.
Вместо това той се закашля — бореше се с тази простуда от няколко дни, още от вечерта на партито. Изчаках.
Тогава той заговори.
— Не искам да го правим това.
Стиснах няколко ледени кубчета в ръката си.
— Да правим какво? — Сърцето ми притихна. — Да правим какво? — попитах го отново.
— Това — отвърна той, почти съскайки, размахвайки с ръка из въздуха. — Цялата тази щастлива семейна идилия и после два дни след Коледа да се…
Сърцето ми заудря бавно; пръстите ми горяха.
— Какво искаш да направим? Да й кажем сега?
Той не каза нищо.
Измъкнах ръката си от машината, дръпнах капака. Не достатъчно силно очевидно. Той се заклещи по средата. Подпрях кофата на хълбока си и задърпах отново. Ед го сграбчи и го дръпна с всичка сила.
Кофата ми се изплъзна и се търкулна на килима, ледените кубчета се пръснаха на пода.
— По дяволите.
— Остави — каза той. — Нищо не ми се пие.
— На мен ми се пие. — Наведох се и започнах да събирам леда обратно в кофата. Той ме гледаше.
— Какво точно ще правиш с тях?
— Да ги оставя да се разтопят ли?
— Да.
Изправих се и оставих кофата върху машината.
— Сериозно ли искаш да правим това точно сега?
Той въздъхна.
— Не виждам защо да не…
— Защото вече сме тук. Ние вече сме… — Посочих към вратата на стаята.
Той кимна.
— Мислих за това.
— Много мислиш напоследък.
— Помислих — продължи той — че…
Той замълча и аз чух щракване на врата зад гърба ми. Обърнах глава и видях една жена на средна възраст да се приближава към нас по коридора. Тя се усмихна неловко, отклонила поглед; прекрачи през ледените кубчета на пода, отправи се към лобито.
— Помислих, че ще искаш да започнеш да си оправяш живота колкото се може по-бързо. Нали това би казала на пациентите си.
— Недей, моля те, недей да ми казваш какво съм щяла или не съм щяла да кажа.
Той замълча.
— Освен това никога не бих говорила по този начин на едно дете.
— Но би говорила по този начин на родителите му.
— Не ми казвай как бих говорила.
Пак замълча.
— Колкото до нея, тя нищо не знае, така че няма нищо за оправяне.
Той въздъхна отново, изтри едно петно върху кофата.
— Анна, там е работата, че… — каза той и аз видях тежестта в очите му, широките канари на веждите му се бяха спуснали ниско над тях — … аз просто не мога да понасям това повече.
Сведох поглед, вторачена в ледените парчета, които вече се топяха на пода.
Никой не проговори. Никой не помръдна. Не знаех какво да кажа.
Тогава чух гласа си, мек и нисък:
— Недей да ме виниш, когато тя се разстрои.
Пауза. И тогава чух неговия глас, още по-мек.
— Виня те. — Той пое въздух. Въздъхна. — Винаги съм си мислил, че си „доброто съседско момиче“ — каза той.
Напрегнах се цялата.
— Но в момента ми е трудно дори да те погледна.
Стиснах здраво очи, поех студения полъх от леда. И се сетих не за деня на нашата сватба, не за деня, когато Оливия се роди, а за онази сутрин, когато събирахме червени боровинки в Ню Джърси — Оливия пищеше и се смееше с гумените си ботушки, цялата омазана със слънцезащитен крем; мързеливото небе над нас, окъпано от топлото септемврийско слънце, огромното море от розово-червен плод навсякъде наоколо. Ед с пълни ръце и светнали очи; аз стискам лепкавата ръчичка на дъщеря ни. Спомних си как газехме из блатната вода и усетих как тя се заиздига по хълбоците ми, забърза се по вените ми, заля сърцето ми, изплува през очите ми.