Вдигнах поглед, взрях се в очите на Ед, тези тъмнокафяви очи. „Напълно обикновени очи“ — уверяваше ме той на втората ни среща, но за мен те бяха прекрасни. И сега са прекрасни.
Той също ме погледна. Машината за лед бръмчеше между нас.
После отидохме да кажем на Оливия.
Трийсет и едно
докторътетук: После отидохме да кажем на Оливия.
Замълчавам. Ще иска ли да научи повече? Ще понеса ли да й кажа повече? Сърцето вече ме боли, блъска се в гърдите ми.
Минава минута, а още няма отговор. Чудя се дали всичко това не е твърде близо до болката на Лизи; седя и говоря за раздялата с моя съпруг, когато тя е загубила своя безвъзвратно. Чудя се дали…
БабаЛизи излезе от чата.
Зяпам в екрана.
Сега ще трябва да си спомня остатъка от историята сама.
Трийсет и две
„Не ти ли е самотно тук горе съвсем сама?“
Изплувам от съня си и един глас ме пита, мъжки глас, монотонен. Разлепвам клепачи.
„Родена съм самотна, предполагам.“ Сега гласът е женски. Сочен контраалт.
Пред очите ми трепкат светлини и сенки. Това е „Мрачният преход“, Богарт и Бакол разменят чувствени погледи над масичката за кафе.
„Затова ли посещаваш делата за убийства?“
Върху моята кафена масичка виждам остатъците от вечерята: две празни бутилки от мерло и четири тубички с хапчета.
„Не. Отидох, защото твоят случай е като случая на баща ми.“
Натискам дистанционното до мен. Натискам го отново.
„Знам, че той не е убил мащехата ми…“ Екранът потъмнява, заедно с него и стаята.
Колко съм изпила? Ето: две бутилки вино. И още една с обяда. Това е… много вино. Признавам го.
А лекарствата — взех ли правилната доза тази сутрин? Взех ли правилните хапчета? Напоследък съм много немарлива, знам. Не се учудвам, че д-р Филдинг смята, че се влошавам. „Никак не слушаш“ — нахоквам се сама.
Надничам в тубичките. Едната е почти празна; две таблетки са се свили на дъното, две бели петънца от двете страни на тубичката.
Боже, много съм пияна.
Поглеждам нагоре, поглеждам към прозореца. Навън е тъмно, дълбока нощ. Оглеждам се за телефона, не мога да го намеря. Стенният часовник проблясва в ъгъла и тиктака като че ли се опитва да привлече вниманието ми. Девет и петдесет. „Девет и петдесет“ — казвам на глас. Изговарям го с труд. Опитай десет без десет. „Десет без десет.“ Така е по-добре. Кимам към часовника. „Мерси“ — му казвам. Той ме гледа тържествено.
Залитам към кухнята. Ти залитна — Джейн Ръсел не ме ли описа точно така оня ден на вратата? Онези малки идиотчета с техните яйца. И ти залитна. Това е от „Семейство Адамс“. Върлинестият иконом. Оливия обича песента от този филм.
Грабвам чучура, набутвам си главата отдолу и завъртам крана. Шибва ме водната струя. Отварям уста, гълтам жадно.
Избърсвам лицето си с ръка. Заклащам се обратно в дневната. Погледът ми се зарейва към къщата на Ръселови: виждам призрачната светлина от компютъра на Итън, той е наведен над бюрото; кухнята е празна; салонът свети ведро и приветливо. Ето я и Джейн, със снежнобяла блуза, седнала на двойния раиран диван. Махам й. Тя не ме вижда. Махам й отново.
Не ме вижда.
Крачка с единия крак, после с другия, после пак с първия. И отново с втория — да не забравяме втория крак. Разтапям се на дивана, присланям глава на рамото си. Затварям очи.
Какво стана с Лизи? Нещо лошо ли казах? Усещам как се мръщя.
Полето с червени боровинки се разстила пред мен, трепти, движи се. Ръката на Оливия хваща моята ръка.
Кофата с лед се разбива на пода.
Ще гледам края на филма.
Отварям очи, изкопавам дистанционното изпод мен. От колоните зазвучава орган, ето я и Бакол, тайно поглежда през рамо. „Всичко ще бъде наред“, обещава тя. „Плюй през рамо и стискай палци.“ Сцената на операцията — Боги е упоен, пред очите му се въртят видения като дяволска въртележка. „Сега вече е в кръвта ти.“ Органът ручи. „Пусни ме да вляза.“ Агнес Мурхед блъска по стъклото на камерата. „Пусни ме да вляза.“ Извива се пламък. „Огънче?“ — предлага шофьорът на таксито.
Светлина. Обръщам глава, поглеждам към Ръселови. Джейн все още е в салона, изправила се е, крещи беззвучно.