Завъртам се на дивана. Струна, много струни, пронизителният тон на органа звучи зад тях. Не мога да видя на кого крещи — стената на къщата закрива останалата част от стаята.
„Плюй през рамо и стискай палци.“
Тя вече крещи с всичка сила, лицето й е пурпурно. Виждам никона на кухненския плот.
„Сега вече е в кръвта ти.“
Надигам се от дивана, отивам към кухнята, грабвам камерата. Премествам се до прозореца.
„Пусни ме да вляза. Пусни ме да вляза. Пусни ме да вляза.“
Навеждам се към стъклото, вдигам камерата към окото си. Черна мъглявина, изведнъж Джейн скача в кадъра, образът й е леко размазан по краищата; нагласявам обектива и сега тя е ясна, отчетлива — виждам дори проблясването на медальона й. Очите й са присвити, устата — широко отворена. Тя пробожда въздуха с пръст… „Огънче?“… пробожда го пак. Един кичур се е отделил от косата й, удря се в бузата й.
Тъкмо приближавам още малко, тя се втурва наляво, скрива се от поглед.
„Плюй през рамо…“ Поглеждам към телевизора. Отново Бакол, почти шепне „и стискай палци“. Казвам го заедно с нея. Обръщам се отново към прозореца, с никона пред окото ми.
Джейн още веднъж влиза в кадър — но ходи бавно, странно. Олюлява се. Тъмночервено петно е оцветило горната част на блузата й; дори докато гледам, петното се разлива към корема й. Ръцете й дращят по гърдите. Нещо тънко и сребристо е забито там, подобно на острие.
Това е острие.
Сега кръвта блика към гушата, обагря я в червено. Устата й увисва; веждите се сгърчват, като че ли е стъписана.
Тя хваща острието с една ръка, вяло. Протяга другата ръка встрани, пръстите й са насочени към прозореца.
Тя сочи право към мен.
Изпускам камерата, усещам как се удря в крака ми, каишката се усуква около пръстите ми.
Ръцете на Джейн се опират на стъклото. Очите й са широко отворени, умоляващи. Тя изговаря нещо, което не мога да чуя, не мога да разчета. И тогава, сякаш времето се забавя и напълно спира, тя се подпира с ръка на прозореца и се свлича на една страна, размазвайки ярко кърваво петно върху стъклото.
Стоя като поразена от гръм.
Не мога да мръдна.
Стаята е замряла. Светът е замрял.
После времето отново се люшва напред, аз правя движение.
Изтръсквам каишката от пръстите си, освобождавам се от камерата, хуквам през стаята, бедрото ми се блъска в кухненската маса. Спъвам се, стигам до плота, изтръгвам слушалката от стационарния телефон. Натискам бутона.
Нищо. Линията е мъртва.
Отнякъде си спомням, че Дейвид ми каза — Дори не е включен в контакта…
Дейвид.
Хвърлям слушалката и хуквам към вратата на сутерена, крещя името му, викам го, викам го. Хващам дръжката, дърпам силно.
Нищо.
Тичам нагоре по стълбите. Нагоре, нагоре — блъскам се в стената — един път, два пъти, — завивам на площадката, спъвам се на последното стъпало, почти долазвам до кабинета.
Гледам на бюрото. Няма телефон. Кълна се, че беше тук.
Скайп.
Ръцете ми треперят, протягам се за мишката, драскам с нея по бюрото. Двоен клик на Скайп, отново двоен клик, чувам приятния сигнал, удрям цифрите 9-1-1.
Червен триъгълник святка на екрана. СПЕШНИТЕ НОМЕРА СА ЗАБРАНЕНИ. СКАЙП НЕ Е ЗАМЕСТИТЕЛ НА ТЕЛЕФОННО ОБСЛУЖВАНЕ.
„Майната ти, Скайп“ — изкрещявам.
Излитам от кабинета, тичам по стълбите, взимам завоя, влизам с трясък в спалнята.
На близкото нощно шкафче: чаша, снимка в рамка. На далечното: две книги, очила за четене.
Леглото — пак ли е в леглото ми? Грабвам завивката с две ръце, силно я изтръсквам.
Телефонът изхвърча във въздуха като ракета.
Хвърлям се да го хвана, преди да падне, запращам го под стола, измъквам го оттам, стискам го здраво в ръката си, плъзгам пръст по екрана, въвеждам кода. Той бръмчи. Погрешен код. Въвеждам го отново, пръстите ми се пързалят.
Най-после екранът светна. Натискам иконката за телефона, после за циферблата, избирам 911.
— 911, какъв е спешният случай?
— Съседката ми… — казвам аз, задъхвайки се, след девет-десетсекундно тичане по стълбите — тя беше… наръгана. Боже мой, помогнете й.
— Госпожо, успокойте се. — Той говори бавно, все едно ми прави демонстрация, с провлечен джорджийски акцент. Вбесяващо е. — Какъв е адресът?
Изстисквам го от мозъка си, от гърлото си, заеквайки. През прозореца мога да видя приветливия салон на Ръселови, онази кървава дъга е размазана върху прозореца като на война.
Той повтаря адреса.
— Да. Да.
— И вие видяхте как съседката ви беше наръгана?