— Да. Помощ. Тя кърви.
— Какво казахте?
— Казах помощ. — Защо не помага? Поемам си дъх, закашлям се, пак поемам дъх.
— Колата е на път, госпожо. Трябва да се успокоите. Бихте ли ми казали името си?
— Анна Фокс.
— Добре, Анна. Как е името на съседката ви?
— Джейн Ръсел. Боже мой.
— С нея ли сте в момента?
— Не. Тя е отсреща — тя е в къщата от другата страна на градината.
— Анна, вие ли…
Думите му се точат като захарен сироп — коя спешна служба ще наеме такъв муден човек? — усещам погалване по глезена. Поглеждам надолу, Пънч търка хълбока си в крака ми.
— …наръгахте съседката си?
В тъмното стъкло на прозореца виждам как устата ми зяпва.
— Не.
— Добре.
— Гледах през прозореца и видях как я намушкаха.
— Добре. Знаете ли кой я намушка?
Присвивам очи през стъклото, взирам се в салона на Ръселови — сега е един етаж под мен, но не виждам нищо на пода, освен килима на цветя. Изправям се на пръсти, изпъвам врат.
Пак нищо.
И тогава се появява: една ръка на перваза.
Пълзи напред, като войник, който подава глава от окопа. Виждам как пръстите се плъзгат по стъклото и чертаят линии върху кръвта.
Тя е още жива.
— Госпожо, знаете ли кой…
Но аз вече съм изскочила от стаята, телефонът е на пода, котката мяучи след мен.
Трийсет и три
Чадърът е в ъгъла, свит до стената, сякаш в очакване на идваща заплаха. Стискам извитата му дръжка, прохладна и гладка във влажната ми ръка.
Линейката още я няма, но аз съм само на няколко крачки от нея. Отвъд тези стени, отвъд двете врати. Тя ми помогна, притече ми се на помощ — а сега в гърдите й е забито острие. Клетвата ми на психотерапевт: На първо място, не бива да вредя. Ще допринасям за възстановяването и благополучието и ще поставям интересите на другите над моите собствени.
Джейн е отсреща, кървавите й пръсти драпат по стъклото.
Отварям вратата към вестибюла.
Тъмнината тук е плътна, насочвам се към външната врата. Завъртам бравата и отварям чадъра, усещам полъха му щом разцъфва в тъмнината; спиците му се опират в стената, дращят по нея като миниатюрни нокти.
Едно. Две.
Хващам дръжката.
Три.
Натискам.
Четири.
Стоя там, месингът е леден в юмрука ми.
Не мога да мръдна.
Усещам как външният свят се опитва да влезе вътре — нали така беше казала Лизи?
Натиска вратата, изпъва мускули, блъска по дървото; чувам дъха му, ноздрите му димят, зъбите стържат. Ще ме смаже; ще ме разкъса; ще ме погълне.
Опирам глава във вратата. Едно. Две. Три. Четири.
Улицата е бездна, широка и бездънна. Твърде съм беззащитна. Няма да успея.
Тя е само на няколко крачки. През градината.
През градината.
Отдръпвам се от вестибюла, влача чадъра след себе си, отивам в кухнята. Ето я там, точно до миялната: страничната врата, водеща право към градината. Заключена е почти от година. Сложила съм контейнера за рециклиране пред нея, гърлата на бутилките стърчат отвътре като счупени зъби.
Отмествам контейнера настрана — разнася се хор от счупени стъкла — завъртам бравата.
Ами ако вратата се затвори след мен? Ако не мога да се върна обратно? Поглеждам ключа, който виси на кука край вратата. Откачам го, пускам го в джоба на халата.
Завъртам чадъра пред себе си — моето тайно оръжие; моят щит и меч — навеждам се, хващам дръжката на бравата. Натискам я.
Бутам.
Въздухът ме блъсва, остър и студен. Затварям очи.
Застиналост. Тъмнина.
Едно. Две.
Три.
Четири.
Прекрачвам навън.
Трийсет и четири
Кракът ми пропуска първото стъпало, стъпва тежко на второто, така че се олюлявам в тъмното и чадърът се олюлява пред мен. Единият крак се спъва в другия, подхлъзва се надолу, прасецът ми одира стъпалата, накрая се строполявам на тревата.
Стискам клепачи до болка. Главата ми се блъска в платното на чадъра. Покрита съм като с палатка.
Свита отдолу, протягам ръка нагоре към стъпалата, нагоре, нагоре, нагоре, пръстите ми пълзят по тях, едно по едно, докато най-после напипвам най-горното. Надничам изпод чадъра. Вратата е широко отворена, кухнята свети в златисто. Протягам се към нея, сякаш мога да сграбча светлината с пръсти, да я придърпам към себе си.
Тя умира там.
Свивам се обратно под чадъра. Четири черни квадрата, четири бели линии.
Подпирам се с ръка върху грубите плочи и бавно се изправям на крака, нагоре, нагоре, нагоре.