Наблюдавам отражението му в екрана на телевизора, чувам шуртенето на чешмата. Има малко мерло на дъното на едната бутилка. Чудя се дали не мога да го обърна, без да забележи.
Паничката чуква по пода, сега Литъл поставя слушалката в телефона, мижи към екранчето.
— Батерията е паднала — казвам аз.
— Виждам.
— Просто казвам. — Той се приближава до вратата на сутерена. — Може ли да почукам? — пита ме той. Кимам.
Той чука два пъти и чака.
— Как се казва наемателят ви?
— Дейвид.
Чука отново. Нищо.
Той се обръща към мен.
— Къде ви е телефонът, д-р Фокс?
Примигвам.
— Телефонът ли?
— Мобилният ви телефон. — Той размахва своя към мен. — Имате мобилен, нали?
Кимам.
— Хубаво, но не са го намерили във вас. Повечето хора първо ще си потърсят телефона, ако са били някъде цяла нощ.
— Не знам. — Къде ми е телефонът? — Не го използвам често.
Той не казва нищо.
Не мога повече. Опирам крака в килима, изправям се. Стаята се завърта около мен, но след миг се усмирява и аз забивам поглед в Литъл.
Пънч ме поздравява с тихичко мяукане.
Повтарям отново:
— Каква стана…
— Окей — казва той, — окей. Те са на път за насам. И изведнъж се втурва през кухнята като гигантска вълна, погледът му опасва стаята. — Това ли е прозорецът, от който видяхте съседката си? — Сочи с пръст.
— Да.
Той прекрачва към мивката, една огромна крачка с дългите му крака, подпира се с длани на плота, взира се навън. Изучавам гърба му, изпълнил прозореца. После поглеждам към кафената масичка и започвам да я почиствам.
Той се обръща.
— Оставете всичко както е — казва той. — Оставете и телевизора. Кой е този филм?
— Един стар трилър.
— Обичате трилъри?
Не ме свърта. Лоразепамът май вече спира да действа.
— Разбира се. Защо да не мога да почистя?
— Защото трябва да разберем точно какво е случило тук с вас, когато сте станали свидетелка на нападението срещу вашата съседка.
— Не е ли по-важно какво е станало там с нея?
Литъл не ми обръща внимание.
— Може ли да приберете котката някъде — казва ми той. — Изглежда ми доста враждебна. Не искам да одраска някого. — Обръща се обратно към мивката, налива чаша вода. — Изпийте това. Не бива да се обезводнявате. Преживели сте шок. — Той пресича стаята, поставя чашата в ръката ми. Има нещо нежно в жеста му. Почти очаквам да ме погали по бузата.
Поднасям чашата към устните си.
Звънецът издрънчава.
Четиресет
— Господин Ръсел е с мен — съвсем ненужно обявява следователката Норели.
Гласът й е слаб, момичешки, никак не пасва на високата яка на пуловера, на униформеното кожено палто с дълги пешове. Тя обхожда стаята с един оглед, после вперва остър, пронизващ взор в мен. Не се представя. Тя е „лошото ченге“, няма съмнение, и с разочарование разбирам, че важността, която си придава Литъл, е само привидна.
Алистър влиза след нея, свеж и бодър с ежедневен панталон и пуловер, макар че има скорошна резка от опната жица на шията му. Може би винаги си е била там. Той ме поглежда, усмихва се.
— Привет — казва той, леко изненадан.
Това е съвсем неочаквано.
Олюлявам се. Объркана съм. Системата ми все още се движи мудно, като двигател, затлачен със захар.
— Добре ли сте? — Литъл затваря вратата зад Алистър, премества се от моята страна.
Въртя глава. Да. Не.
Той подлага пръст под лакътя ми.
— Нека да ви…
— Госпожо, добре ли сте? — Норели се мръщи.
Литъл вдига ръка.
— Тя е добре, добре е. Дадоха й успокоителни.
Бузите ми горят.
Той ме насочва към кухненската ниша, настанява ме на масата — същата маса, на която Джейн изгори клечките от една цяла кибритена кутия, където играхме небрежно шах и си говорихме за децата, където тя ми каза да снимам залеза. На същата маса, където ми разказа за Алистър и за миналото си.
Норели се премества до кухненския прозорец с телефон в ръката.
— Госпожо Фокс — казва тя.
Литъл я прекъсва:
— Д-р Фокс.
Тя засича, поправя се
— Д-р Фокс, разбирам от следователя Литъл, че снощи сте видели нещо.
Мятам поглед към Алистър, който още е залепнал като тапет край вратата.
— Видях как съседката ми беше наръгана.
— Коя съседка? — пита Норели.
— Джейн Ръсел.
— И това го видяхте през прозореца?
— Да.
— Кой прозорец?