Норели прави крачка напред.
— В болницата провериха, имали сте два и половина промила алкохол в кръвта — ми казва тя. — Това е почти три пъти повече от позволеното от закона.
— Какво от това?
Зад гърба й очите на Алистър се местят като пинг-понг между нас.
— Не съм халюцинирала — изсъсквам аз. Думите ми се заплитат, докато изскачат от устата ми и се приземяват накриво. — Не си въобразявам неща. Не съм луда.
— Разбирам, че семейството ви не живее тук, госпожо? — казва Норели.
— Това въпрос ли е?
— Да, въпрос е.
Алистър:
— Синът ми каза, че сте разведена.
— Разделени сме — поправям го автоматично.
— От това, което ни обясни господин Ръсел — казва Норели, — никой от съседите не ви е виждал. Изглежда, не излизате често.
Не казвам нищо. Не правя нищо.
— Може да има и друга теория — продължава тя — търсели сте малко внимание.
Отстъпвам назад, бутам се в кухненския плот. Халатът ми се отваря.
— Нямате приятели или семейство, пили сте твърде много и сте решили да вдигнете малко олелия.
— Мислите, че съм си го съчинила? — Накланям се напред, крещейки.
— Мисля каквото мисля — потвърждава тя.
Литъл си прочиства гърлото.
— Аз мисля — казва той с мек глас, — че във вашето положение леко сте се побъркали тук и… не казваме, че сте го направили нарочно…
— Вие сте тези, които си съчинявате разни неща. — Соча с треперещ пръст към прозореца, размахвам го като магическа пръчка. — Вие сте тези, които си измисляте. Аз я видях, обляна в кръв, през този прозорец.
Норели притваря очи, въздиша.
— Госпожо, господин Ръсел казва, че жена му е извън града. Той казва, че никога не сте я виждали.
Тишина. Стаята се изпълва с електричество.
— Тя беше тук. Два пъти — казвам аз бавно и ясно — два пъти.
— Има и…
— Първия път ми помогна и ме прибра от улицата. После дойде да ме види. И той… — втренчвам се в Алистър — дойде тук да я търси.
Той кима.
— Търсех сина си, а не жена си. — Той преглъща. — И вие казахте, че никой не е идвал.
— Излъгах. Тя седеше на тази маса. Играхме шах.
Той поглежда към Норели безпомощно.
— И ти я накара да крещи — казвам аз.
Сега Норели се обръща към Алистър.
— Тя каза, че е чула викове — обяснява той.
— Аз чух крясъци. Преди три дена. — Толкова ли беше? Може и да греша. — И Итън ми каза, че е била тя. — Не е абсолютно точно, но е приблизително.
— Да не забъркваме Итън в тази работа — казва Литъл.
Вторачвам се в тях, подредени около мен, като онези три хлапета, дето мятаха яйца, трите идиотчета.
Сега ще ги размажа.
— Къде е тя тогава? — питам аз и кръстосвам ръце пред гърдите си. — Къде е Джейн. Ако е добре, доведете я тук.
Те се споглеждат.
— Дайте да я видя. — Загръщам халата, стягам колана, отново кръстосвам ръце. — Доведете я.
Норели се обръща към Алистър.
— Бихте ли… — шепне тя и той кима, отстъпва в дневната, вадейки телефона от джоба си.
— И след това — казвам на Литъл — искам всички да ми се махнете от къщата. Ти мислиш, че халюцинирам. — Той трепва. — А ти мислиш, че лъжа. — Норели не реагира. — А той казва, че никога не съм виждала жената, с която се срещнах два пъти. — Алистър мънка нещо по телефона. — И искам да знам точно кой къде е влизал тук, кога, къде… — Заплитам се в собствените си думи. Спирам, съвземам се. — Искам да знам кой друг е влизал тук.
Алистър се връща при нас:
— След няколко минути — казва той, плъзгайки телефона обратно в джоба си.
Впивам поглед в него.
— Обзалагам се, че ще са много дълги минути.
Той не казва нищо. Очите ми шарят из стаята. Алистър си проверява часовника. Норели кротко наблюдава котката. Само Литъл ме гледа.
Минават двайсет секунди.
Още двайсет.
Въздишам, отпускам ръце.
Това е абсурдно. Жената беше…
Звънецът иззвънява.
Главата ми се завърта към Норели, после към Литъл.
— Аз ще натисна бутона — казва Алистър и се обръща към вратата.
Гледам застинала как натиска бутона, натиска дръжката, отваря вратата, отмества се настрани.
Секунда по-късно Итън се вмъква в стаята, навел очи.
— Вие сте се срещали със сина ми — казва Алистър, — а това е жена ми — добавя той, хлопвайки вратата зад тях.
Гледам към него. Гледам към нея.
В живота си не съм виждала тази жена.