Входната врата отново се отваря. Отново се затваря с трясък.
Четиресет и две
Внезапна напрегната тишина. Светът е спрял на място.
Сама съм, за първи път през целия ден.
Преглеждам стаята. Винените бутилки, осветени от залязващото слънце. Столът, изваден изпод кухненската маса. Котаракът патрулира край дивана.
Прашинки се носят в светлината.
Замъквам се до вратата към вестибюла, заключвам я.
Обръщам се с лице към стаята.
Това наистина ли се случи?
Какво наистина се случи?
Блуждая към кухнята, изкопавам бутилка вино. Забивам тирбушона, измъквам тапата. Виното бълбука в чашата. Вдигам я към устните си.
Мисля за Джейн.
Пресушавам чашата, после надигам бутилката. Отпивам дълбока дълга глътка.
Мисля за тази жена.
Сега се насочвам към дневната, забързвам се; изсипвам две таблетки в ръката си. Те танцуват надолу по гърлото ми.
Мисля за Алистър. А това е жена ми.
Стоя там, гълтам, лоча, докато се задавя.
И когато оставям бутилката на масата, се сещам за Итън и как не поглеждаше към мен, как обръщаше глава настрани. Как преглътна, преди да ми отговори. Как си чоплеше ноктите. Как измънка.
Как излъга.
Защото той излъга. Отклоняване на очите, поглеждане наляво, забавяне на отговора, смущение — всичките издайнически знаци на лъжеца. Знаех го, преди да си отвори устата.
Стиснатата челюст обаче — това е признак на нещо друго.
Това е признак на страх.
Четиресет и три
Телефонът е на пода в кабинета, точно където го изпуснах. Почуквам по екрана, докато връщам тубичките в аптечния шкаф в банята. Винаги съм си давала сметка за суперсилата на д-р Филдинг, въоръжен едновременно с медицинска титла и кочан с рецепти, но в този случай дори той няма да може да ми помогне.
— Може ли да дойдеш? — казвам аз, щом отговаря.
Пауза.
— Какво има? — Звучи разтревожена.
— Може ли да дойдеш? — Отивам в спалнята, пъхам се в леглото.
— Веднага ли? Аз не съм…
— Бина, моля те.
Отново пауза.
— Мога да стигна при теб към… девет, девет и половина. Ще ходя на вечеря — добавя тя.
Не ме интересува.
— Добре. — Лягам по гръб, главата ми потъва във възглавниците. Отвъд прозореца клоните се люлеят, разнасят листата като жарава; те святкат покрай стъклото и отлитат нанякъде.
— Сико наре ли е?
— Какво каза? — Темазепамът ми задръства мозъка. Чувствам как нервните ми връзки се скъсяват.
— Попитах те дали всичко е наред?
— Не. Да. Ще ти обясня, като дойдеш. — Клепачите ми натежават, натежават.
— Окей. Ще се видим довечера.
Но аз вече пропадам в съня.
Спя дълбоко, без да сънувам, пълна забрава, и когато бутонът на домофона забръмчава, се събуждам изтощена.
Четиресет и четири
Бина ме гледа със зяпнала уста.
Накрая я затваря бавно, но решително, както се убива муха. Не казва нищо.
В библиотеката на Ед сме, аз съм се свила в стола с високата облегалка, Бина се е разположила в креслото, в което се паркира д-р Филдинг. Подвила е дългите си крака под седалката, Пънч се увива около глезените й като дим.
В камината гори тих огън.
Тя обръща поглед натам, наблюдава трепкащите пламъчета.
— Колко беше изпила? — пита ме тя, примигвайки, като че ли ще я ударя.
— Не толкова, че да халюцинирам.
Тя кима.
— Окей. А хапчетата…
Сграбчвам края на одеялото, което лежи в скута ми, засуквам го.
— Срещнах се с Джейн. Два пъти. В два различни дни.
— Добре.
— Видях я заедно с Итън и Алистър в тяхната къща. Много пъти.
— Добре.
— Видях я обляна в кръв. С нож, забит в гърдите.
— Сигурна ли си, че беше нож?
— Да не мислиш, че беше някаква шибана брошка.
— Само питам, добре. Окей.
— Видях го през обектива на камерата. Съвсем ясно.
— Но не си го снимала?
— Не, не съм го снимала. Опитвах се да й помогна, а не… да го документирам.
— Окей. — Тя глади разсеяно един кичур от косата си. — И сега те твърдят, че никой не е бил наръган.
— И се опитват да ме убедят, че Джейн е някоя друга. Или че някоя друга е Джейн.
Бина навива кичура на един от дългите си пръсти.
— Сигурна ли си… — започва тя и аз се стягам, защото знам какво ще последва. — Сигурна ли се, че всичко това не се дължи на някакво объркване…
Навеждам се напред.
— Знам много добре какво видях.