Бина пуска кичура.
— Не знам… не знам какво да ти кажа.
Започвам да говоря бавно, като че си проправям път през висока трева.
— Те няма да повярват, че нещо се е случило на Джейн — казвам аз по-скоро на себе си — докато не разберат, че жената, която мислят, че е Джейн, всъщност не е Джейн.
Не е много ясно, но тя клати глава.
— Добре де… но полицията не поиска ли да види някакъв документ, да се идентифицира?
— Не. Не. Те просто се довериха…. повярваха на думата на мъжа й. И защо не? Защо да не му повярват. — Котката пристъпва по килима, пъхва се под моя стол. — Да не говорим, че никой не я е виждал преди това. Те пристигнаха преди по-малко от седмица. Тя може да е всеки. Може да е роднина. Може да е любовница. Може да е „булка по поръчка“. — Посягам за чашата, но се сещам, че нямам чаша. — Но аз видях Джейн сред семейството си. Видях медальона й със снимка на Итън в него. Видях с очите си. Тя го беше изпратила да ми донесе свещ, за Бога.
Бина кима отново.
— Мъжът й не се ли преструваше?
— Че току-що е наръгал някого ли? Не, разбира се.
— Сигурна ли си, че е бил той, който…?
— Сигурна съм, че беше той, който…
— Който какво — тя се намества на стола, — който го е направил?
— Кой друг може да бъде? Синът им е ангел. Ако той… ако щеше да наръгва някого, по-скоро би наръгал баща си. — Отново посягам за чашата, ръката ми увисва във въздуха. — И го видях на компютъра непосредствено преди това, така че освен ако е спринтирал до долния етаж, за да накълца майка си, мисля, че е извън подозрение.
— Разказа ли всичко това на някого?
— Още не.
— На д-р Филдинг?
— Ще му го разкажа. — Също и на Ед. Ще му е обадя по-късно.
Сега е тихо, само пламъците пукат в камината.
Гледам я, гледам как кожата й сияе с меден блясък от светлината на огъня и се чудя дали ми вярва, дали не се съмнява в мен. Историята ми е абсурдна, така е. Съседът убива жена си и подставено лице се представя за нея. И синът им е твърде уплашен, за да каже истината.
— Къде мислиш, че е Джейн? — пита Бина плахо.
Мълчание.
— Дори не знаех, че е била такава звезда — казва Бина и се накланя над рамото ми, косата й се спуска като завеса между мен и настолната лампа.
— Голяма звезда през петдесетте — промърморвам аз. — След това става голям борец срещу абортите.
— А-а.
— След оплескан аборт.
— О-о.
Седим на моето бюро и разглеждаме двайсет и двете страници със снимки на Джейн Ръсел: обкичена с диаманти („Мъжете предпочитат блондинки“); разсъблечена в сламата („Извън закона“); развяваща циганската си пола („Гореща кръв“). Проверихме в интернет. Ровихме се из Инстаграм. Прегледахме всички вестници и сайтове в Бостън и околностите. Посетихме фотогалерията на Патрик Макмулън. Никъде нищо.
— Не е ли поразително — казва Бина, — как според интернет някои хора може и въобще да не са съществували?
Алистър го откриваме по-лесно. Ето го, стегнат като салам в твърде тесния си костюм, в една статия в списание „Консултант“ отпреди две години: Ръсел се присъединява към екипа на Аткинсън, гласи заглавието. В профила му в Linkedln е използвана същата снимка, взета от бюлетина на възпитаниците на университета „Дартмут“, на която вдигат тост на благотворителна вечеря.
Джейн я няма никъде.
Още по-странно е, че и Итън го няма. Няма го във Фейсбук или във Форскуеър, или където и да било, а Гугъл не предлага нищо друго освен няколко линка към фотограф със същото име.
— Повечето деца не са ли във Фейсбук? — пита Бина.
— Баща му не му разрешава. Той няма дори телефон. — Навивам провисналия ръкав на халата. — Освен това го обучават у дома. Той сигурно не познава много хора тук. Сигурно не познава никого.
— Някой обаче трябва да познава майка му — казва тя. — Някой в Бостън или… въобще някой. — Тя отива до прозореца. — Няма ли снимки в къщата? Полицията не беше ли там днес?
Обмислям го.
— След всичко, което се случи, може да имат снимки на другата жена. Алистър можеше да им покаже каквото си поиска, да им каже каквото си иска. Те нямаха намерение да претърсват къщата. Казаха го много ясно.
Тя кима, обръща се, гледа към къщата на Ръселови.
— Щорите са спуснати — казва тя.
— Какво? — Присъединявам се към нея на прозореца и виждам: кухнята, салона, стаята на Итън — всички щори са спуснати.
Къщата си е затворила очите. Стиснала ги е здраво.
— Виждаш ли — й казвам — не искат повече да ги гледам.
— Не ги упреквам.
— Пазят се. Това не е ли доказателство?