— Подозрително е, така е. — Тя накланя глава. — Често ли спускат щорите?
— Никога. Никога досега. Къщата беше като аквариум.
Бина се колебае:
— Не мислиш ли… не мислиш ли, че може би ти… така де, че ти си в опасност?
Не ми беше минало през ума.
— Защо? — питам я бавно.
— Защото, ако това, което си видяла, наистина се е случило…
— Видях го…
— …тогава ти си, нали разбираш, свидетел.
Вдишам дълбоко, после още веднъж.
— Моля те, ще останеш ли с мен през нощта?
Тя свива вежди.
— Ще ти платя.
Тя ме поглежда с натежали клепачи.
— Не е там работата. Утре започвам отрано и всичките ми неща са вкъщи…
— Моля те. — Поглеждам дълбоко в очите й. — Моля те.
Тя въздиша.
Четиресет и пет
Тъмнина — гъста, плътна. Тъмно като в бомбоубежище. Като в дълбокия космос.
И после, в далечината, мъничка звезда, светла искрица. Приближава.
Светлината трепери, раздува се, пулсира.
Сърце. Малко сърце. Бие. Свети.
Изтласква тъмнината около себе си, осветява тънко като копринен конец синджирче. Блуза, бяла като призрак. Чифт рамене, позлатени от светлината. Извивка на шия. Ръка — пръстите си играят с мъничкото пулсиращо сърце.
И над него — лице: Джейн. Истинската Джейн, сияеща. Гледа ме. Усмихва се.
И аз й се усмихвам.
Сега пред нея се спуска стъклено пано. Тя притиска ръката си в него, на стъклото остават мънички отпечатъци от нейните пръсти.
Зад нея тъмнината внезапно се вдига и сцената се осветява: двойният раиран диван на бели и червени черти; двете лампи, сега бълващи светлина; килимът като цъфнала градина.
Джейн поглежда надолу към медальона, попипва го нежно; към снежнобялата блуза; към кървавото петно, което се разлива, набъбва, плъзва към яката, обгаря шията й.
И когато ме поглежда отново, виждам, че е другата жена.
Събота
6 ноември
Четиресет и шест
Бина си тръгва малко след седем, точно когато светлината се промъква на пръсти през пердетата. Тя хърка, научих го тази нощ, издава лекичко сумтене, като шум от далечни вълни. Не съм го очаквала.
Благодаря й, забивам глава във възглавницата, потъвам отново в сън. Като се събуждам, проверявам телефона. Почти единайсет е.
Взирам се в екрана за миг. След минута говоря с Ед. Този път не си играя на „Познай кой е?“.
— Това е невероятно — казва той след известна пауза.
— Въпреки това се случи.
Той пак замълчава.
— Не съм казал, че не се е случило. Но — аз се стягам — ти напоследък наистина беше на тежки лекарства. Така че…
— Така че не ми вярваш, и ти като другите.
Въздишка.
— Не, не че не ти вярвам. Само че…
— Знаеш ли колко фрустриращо е това? — викам аз.
Той замълчава. Аз продължавам.
— Видях как се случи. Да, на лекарства съм и също… да. Но не съм си го въобразила. Не може да изгълташ няколко хапчета и да започваш да си въобразяваш нещо такова. — Поемам глътка въздух. — Аз не съм някой тийнейджър, който играе жестоки компютърни игри и после застрелва съучениците си. Знам какво видях.
Ед продължава да мълчи.
После казва:
— Добре, поне за едно нещо, за да подходим академично, сигурна ли си, че беше той?
— Кой?
— Мъжът й. Че той… го направи.
— Вина ме попита същото нещо. Разбира се, че съм сигурна.
— Не може ли да е била тази, другата жена?
Аз застивам.
Гласът на Ед леко се извисява, както прави, когато мисли на глас.
— Да речем, че тя е любовницата, както казваш. Дошла от Бостън или отнякъде другаде. Скарват се. Вади се нож. Или нещо друго. Ножът се забива. Може да не е мъжът.
Замислям се. Съпротивлявам се, но — може би. Само че:
— Не е важно кой го е направил — настоявам аз — засега. Важното е, че беше извършено, и проблемът е, че никой не ми вярва. Мисля, че дори Вина не ми вярва. Мисля, че и ти не ми вярваш.
Мълчание. Забелязвам, че съм се качила по стълбите, влязла съм в стаята на Оливия.
— Недей да казваш на Ливи за това — добавям аз.
Ед се засмива, истинско „Ха-xa!", звънко като ламарина.
— Нямам и намерение. — Изкашля се. — Какво мисли д-р Филдинг?
— Още не съм говорила с него. — А трябва.
— Трябва.
— Ще му се обадя.
Пауза.
— Какво става с другите съседи в квартала?
Осъзнавам, че нямам никаква представа. Семейство Такеда, Милърови, дори Васерман — през цялата седмица не са светвали нито веднъж на моя радар. Завеса се е спуснала над улицата; къщите наоколо са забулени, изпарили са се; съществуват само моята къща и къщата на Ръселови, и градината между нас. Чудя се какво ли става с предприемача на Рита. Чудя се коя ли книга е избрала госпожа Грей за читателския клуб. Имах навика да регистрирам в лаптопа всяко действие, на всички съседи, да записвам кой и кога влиза и излиза. Цели глави от живота им са складирани в паметта на моя компютър. А сега…