— Не знам — признавам си аз.
— Е — казва той, — може би така е по-добре.
След като затварям, проверявам пак часовника. Единайсет и единайсет. Моят рожден ден. И на Джейн също.
Четиресет и седем
Избягвам кухнята от вчера, избягвам целия първи етаж. Но сега съм отново на прозореца и се взирам в къщата оттатък градината. Наливам си вино на тънка струйка.
Знам какво видях. Кървави петна. Умоляващи очи.
Това съвсем не е краят.
Отпивам.
Четиресет и осем
Щорите, забелязвам, са вдигнати.
Къщата ме зяпа с широко отворени очи, като че ли е изненадана, че отново я гледам. Приближавам, прицелвам се в прозореца, фокусирам обектива към салона.
Безупречна. Нито следа. Двойният диван. Лампите като гвардейци.
Завъртам се в стола, обръщам обектива към стаята на Итън. Той е наведен като гаргойл над бюрото пред компютъра си.
Приближавам още повече. На практика мога да прочета текста на екрана му.
Движение по улицата. Автомобил, лъскав като акула, прави маневра пред къщата на Ръселови, паркира. Вратата на шофьора се отваря като перка, Алистър се появява в зимно палто.
Крачи към къщата.
Щраквам снимка.
Щом стига до вратата, правя още една.
Нямам план. (Чудя се дали въобще знам какво правя напоследък?) Не е като да съм видяла ръката му, оцапана с кръв. Нито пък ще дойде на вратата да направи самопризнание.
Но мога да гледам.
Той влиза в къщата. Обективът ми подскача към кухнята и както се очаква, той се появява там след малко. Мята ключовете на плота, съблича си палтото. Излиза от стаята.
Не се връща.
Премествам обектива към горния етаж, към салона.
И докато го правя, се появява тя, ефирна и ведра, с тревистозелен пуловер: „Джейн“.
Намествам обектива. Тя се движи леко, пъргаво, първо към едната лампа, после към другата, пали ги. Наблюдавам фините й ръце, дългата шия, косата, спусната върху едното й рамо.
Лъжкинята.
След това излиза, тънките й бедра се кръстосват, докато върви към вратата.
После — нищо. Салонът е празен. Кухнята е празна. На горния етаж столът на Итън е празен, екранът на компютъра е черен.
Иззвънява телефонът.
Завъртам глава в полукръг като бухал и камерата пада в скута ми.
Звукът идва иззад гърба ми, но телефонът е в ръката ми.
Това е стационарният.
Не кухненският апарат, който е напълно мъртъв там долу, а онзи в библиотеката на Ед. Напълно съм забравила за него.
Звъни отново, отдалечено, настойчиво.
Не мърдам. Не дишам.
Кой ми звъни? Никой не се е обаждал в къщата от… не мога да си спомня откога. Кой може да знае този номер? Аз едва си го спомням.
Още едно позвъняване.
И още едно.
Сгърчвам се до прозореца, свивам се там до студеното стъкло. Представям си стаите в моята къща една по една как се тресат от този звън.
Още едно позвъняване.
Поглеждам през градината.
Тя е там, на прозореца в гостната, с телефон на ухото.
Гледа право към мен, предизвикателно.
Смъквам се от стола, стискам камерата в ръка, отстъпвам към бюрото. Тя не отмества поглед, устата й са като рязка черта.
Откъде е взела този номер?
Оттам, откъдето аз взех техния. От справки. Представям си я как им се обажда, казва името ми, моли да я свържат. С мен. Нахълтва в дома ми. В главата ми.
Лъжкинята.
Гледам я. Втренчвам се в нея.
Тя се също се втренчва в мен.
Още едно позвъняване.
След това друг звук — гласът на Ед.
„Това е домът на Анна и Ед“, казва той с нисък, плътен глас, като на филмова реклама. Помня как записваше това съобщение: „Звучиш като Вин Дизел“, му казах, а той се засмя и го презаписа с още по-нисък глас.
„В момента не сме тук, но оставете съобщение и ще ви върнем веднага обаждането.“ Спомням си как щом свърши записът, щом натисна „стоп“, аз добавих с ужасен кокни акцент: „Когато, по дяволите, пожелаем“.
За секунда притварям очи и си го представям как ми се обажда.
Но нейният глас изпълва въздуха, изпълва къщата: „Мисля, че знаеш коя съм“. Пауза. Отварям очи, виждам, че ме гледа, виждам как устата й изговаря думите, които се забиват в ушите ми. Ефектът е невероятен. „Спри да снимаш нашата къща или ще се обадя на полицията.“