Маха телефона от ухото си, пуска си го в джоба. Гледа ме. Аз също я гледам.
Настъпва тишина.
После излизам от стаята.
Четиресет и девет
ГЪРЛПУЛ[31] ви предизвиква!
Това е шахматната ми програма. Показвам среден пръст на екрана и притискам телефона до ухото си. Записът от гласовата поща на д-р Филдинг, крехък като изсъхнал лист, ме поканва да оставя съобщение. Оставям съобщение, изговаряйки внимателно всяка дума.
В библиотеката на Ед съм, лаптопът затопля бедрата ми, обедното слънце се плъзга по килима. Чаша мерло на масата до мен. Чаша и бутилка.
Не искам да пия. Искам мозъкът ми да е бистър. Искам да мога да мисля. Искам да анализирам. Последните тридесет и шест часа вече избледняват, изпаряват се като мъгла. Вече усещам как къщата изправя рамене и се отърсва от външния свят.
Нуждая се от едно питие.
Гърлпул. Какво тъпо име. Гърлпул. Напомня ми „Въртоп“ с Тиерни и Бакол. Вече е в кръвта ти.
Със сигурност е. Повдигам чашата до устните си, усещам как виното се стича по гърлото ми, клокочи във вените ми.
Плюй през рамо и стискай палци.
Пусни ме да вляза!
Всичко ще бъде наред.
Всичко ще бъде наред. Изсумтявам.
Мозъкът ми е като блато, мътен и лепкав, фантазии и истини се смесват и разбъркват. Кои бяха ония дървета, дето виреят в силно заблатени райони? Дето корените им са изложени над повърхността? Ман… мандрагора? Започваше с „ман“ във всеки случай.
Дейвид.
Чашата се разклаща в ръката ми.
В бързането, в бъркотията бях забравила за Дейвид.
Който работеше у Ръселови. Който може… който трябва да е виждал Джейн.
Оставям чашата на масата, изправям се с усилие. Залюлявам се към стълбите. Слизам надолу, появявам се в кухнята. Хвърлям поглед към Ръселови — не виждам никого, никой не ме гледа, — тогава чуквам на вратата за сутерена, първо леко, после с всичка сила. Викам го по име.
Никой не отговаря. Чудя се дали не спи. Още е следобед.
Имам идея.
Не е редно, знам, но къщата е моя. Освен това е спешно. Много спешно.
Отивам до шкафа в дневната, отварям едно чекмедже и го намирам вътре, сребрист и назъбен, ключа.
Отивам пак до вратата. Чукам още веднъж — нищо — пъхам ключа в ключалката. Завъртам то.
Отварям вратата.
Тя изскърцва. Аз трепвам.
Но всичко е тихо, докато се взирам надолу по стълбите. Слизам в тъмното, стъпвам меко с пантофите си, като се подпирам с ръка на грапавата мазилка на стената.
Стигам до долу. Щорите са спуснати; тук е като нощ. Намирам електрическия ключ на стената, натискам го. Стаята се облива в светлина.
Два месеца откакто не съм идвала тук, два месеца откакто Дейвид дойде да го види. Той огледа всичко с катранено тъмните си очи — дневната с чертожната маса на Ед по средата; малката ниша с леглото; кухнята от светло дърво; банята — и кимна, веднъж.
Не е направил особени промени. Всъщност нищо не е променил. Диванът на Ед си е на същото място; чертожната маса и тя е тук, само че в хоризонтално положение. Отгоре е оставена чиния, пластмасова вилица и ножът в нея са сложени на кръст като хералдичен символ. Кутии с инструменти са подредени една върху друга до стената край входната врата. В най-горната забелязвам макетния нож, който му заех, лъскавото езиче на малкото му острие се подава от дръжката. До нея лежи книга, гърбът й е пречупен. Сидхарта.
Снимка в тънка черна рамка виси на противоположната стена. Аз и Оливия на пет годинки, на входните стъпала на къщата, аз съм я обгърнала с ръце. И двете сме ухилени до уши, Оливия с липсващо предно зъбче. „Зъбче-тук, зъбче-там“, обичаше да се шегува Ед.
Бях забравила за тази снимка. Сърцето ми леко се свива. Чудя се защо още виси тук.
Приближавам се до нишата. „Дейвид“, казвам тихо, макар да съм сигурна, че не е там.
Чаршафите са струпани в долната част на матрака. Дълбоки вдлъбнатини на възглавниците, все едно че са били ритани. Проверявам леглото: парченце от изсъхнала юфка се къдри на възглавницата; презерватив, смачкан и мазен, скрит до стената; тубичка с аспирин, заседнала между рамката и матрака; йероглифи от изсъхнала пот или сперма, изрисувани върху долния чаршаф; тъничък лаптоп на края на матрака. Лента с презервативи виси на лампиона. На нощното шкафче блести обица.
31
* Игра на думи с оригиналното заглавие на филма „Въртоп“ на Хичкок, което е