Надничам в банята. Мивката е разчертана от косми, тоалетната зее широко. В душа — полупразна тубичка обикновен шампоан и парче сапун.
Отдръпвам се, връщам се в стаята. Прекарвам ръка по чертожната маса.
Нещо ми се върти в главата.
Опитвам се да го хвана, изплъзва ми се.
Оглеждам стаята още веднъж. Не виждам никъде фотоалбум, макар че сигурно вече никой не държи фотоалбуми (Джейн имаше, спомням си); няма калъфи със сидита или колонка с дивидита, но предполагам, че и те са на изчезване. Не е ли невероятно как според интернет някои хора може и въобще да не са съществували?, беше казала Бина. Всички спомени на Дейвид, музиката му, всичко, което говори за човека, го няма. Или по-скоро е около мен, носи се из въздуха, но е невидимо — файлове и иконки, единици и нули. Няма нищо на показ в реалния свят, нито знак, нито диря. Не е ли невероятно?
Разглеждам отново снимката на стената. Мисля за шкафа в моята дневна, натъпкан догоре с дивидита. Аз съм реликва. Времето ме е подминало.
Обръщам се да си вървя.
И в този момент чувам скърцане зад гърба ми. Външната врата е.
Гледам я как се отваря, Дейвид застава пред мен, присвил очи.
Петдесет
— По дяволите, какво правиш тук?
Сепвам се. Никога не съм го чувала да псува. Аз почти не съм го чувала да говори.
— Какво правиш тук, по дяволите?
Отстъпвам назад, отварям уста:
— Аз само…
— Защо си въобразяваш, че можеш да влизаш тук ей така?
Правя още една крачка назад, препъвам се.
— Много съжалявам…
Той се приближава, вратата зад гърба му остава отворена. Зрението ми се замъглява.
— Много съжалявам — вдишам дълбоко. — Търсех нещо.
— Какво?
Вдишам отново:
— Теб търсех.
Той вдига ръце във въздуха и ги отпуска, ключовете подрънкват, закачени на пръста му.
— Ето ме — той клати глава, — защо ти трябвам?
— Защото…
— Можеше да ми се обадиш.
— Не се сетих…
— Не, просто си решила да слезеш ей така.
Започвам да кимам, после спирам. Това е най-дългият разговор, който някога сме имали.
— Може ли да затвориш вратата? — моля го аз.
Той ме зяпва, обръща се, бута вратата. Тя се затваря с трясък.
Когато ме поглежда отново, чертите на лицето му са омекнали. Но гласът му още е твърд:
— От какво имаш нужда?
Леко съм замаяна.
— Може ли да седна?
Той не помръдва.
Правя крачка към дивана, отпускам се в него. Той стърчи като статуя за момент, стиска ключовете в ръка, после ги пъха в джоба си, сваля си сакото, мята го към нишата. Чувам как сакото пада на леглото, свлича се на пода.
— Не е хубаво така…
Кимам с глава:
— Да, знам.
— Нямаше да ти е приятно да вляза в твоята къща. Без покана.
— Да, знам.
— Ти щеше да превъртиш… щеше да си бясна.
— Да.
— А ако не бях сам, ако бях с някого?
— Аз чуках.
— Това не оправя нещата.
Мълча.
Той ме гледа известно време, после отива в кухнята, изува си обувките. Отваря вратата на хладилника, грабва една бира от полицата. Закрепя капачката на ръба на плота и блъска с ръка, капачката отлита на пода, търкулва се под радиатора.
Когато бях по-млада, това можеше да ме впечатли.
Вдига бутилката към устата си, пие, бавно пристъпва към мен. Подпира дългото си тяло на чертожната маса, отпива отново.
— Е? — казва той. — Ето ме.
Кимам, вперила поглед в него.
— Виждал ли си жената отсреща?
Той свива вежди.
— Коя жена?
— Джейн Ръсел. О другата страна на градината. На номер…
— Не съм.
Равен като хоризонт.
— Но нали правеше нещо там.
— И какво от това?
— Може да…
— Работех за господин Ръсел. Не съм виждал жена му. Даже не знам, че има жена.
— Има и син.
— Не е задължително да е женен, за да има дете. — Надига бирата. — Но не съм се замислял чак толкова. Това ли ти беше въпросът?
Кимам. Чувствам се миниатюрна. Гледам си в ръцете.
— Това ли дойде да ме питаш?
Кимам отново.
— Добре тогава, чу отговора ми.
Продължавам да седя там.
— Така или иначе защо толкова искаш да знаеш?
Поглеждам към него. Няма да ми повярва.
— Просто така — казвам аз. Опирам се на облегалката, опитвам се да се изправя.
Той ми подава ръка. Хващам я, усещам грубата му длан в ръката си и той ме издърпва на крака бързо и плавно. Гледам как мускулите на ръцете му се мърдат.
— Наистина се извинявам, че дойдох тук — казвам му аз.