Всичко това се случи по-рано днес. Преди да започна да й обяснявам, тя прехвърли единия ми крак върху другия и ме завъртя на дясната страна. От болката дъхът ми спря. „Подколенното ти сухожилие има нужда от разтягане“ — увери ме тя.
„Садистка“ — изсъсках аз.
Тя притисна коляното ми към пода: „Не ми плащаш да те галя с перце“.
Примигнах: „Мога ли да ти платя, за да си тръгнеш?“
Бина идва един път седмично, за да ме накара да намразя живота, както обичам да казвам, и да ме осведоми за сексуалните си приключения, които са горе-долу толкова вълнуващи, колкото и моите. В нейния случай обаче причината е, че тя е много придирчива. „Половината от мъжете по тези сайтове използват снимки отпреди пет години — оплаква се тя, водопадът на косата й прелива върху едното рамо, — а другата половина са женени. А за по-другата половина си има причина защо не са.“
Половините станаха три, но не влизам в математически спорове с някой, който ми извива гръбнака.
Включих се в Тиндър[10] преди месец, „просто да видя“, си казах. Тиндър, Бина ми обясни, чифтосва хора, чиито „пътища“ се преплитат. Какво става, ако не кръстосваш път с никого? Ако постоянно обикаляш все същите триста и седемдесет квадратни метра, организирани вертикално, и нищо друго?
Не знам. Първият профил, който видях, беше на Дейвид. Моментално си изтрих акаунта.
Изминаха четири дни откакто мярнах Джейн Ръсел. Определено няма тялото на актрисата, която носи нейното име, с тези гърди като бомби и кръст като оса. Сина видях само веднъж, вчера сутринта. Затова пък съпруга — широки рамене, прави вежди, тънък като острие нос — го виждам постоянно в къщата: бърка яйца в кухнята, чете книга в салона, често наднича в спалнята, като че ли търси някого.
Петък
29 октомври
Шест
Днес — урок по френски, довечера — Les Diaboliques[11]. Съпругът — мръсник, малката му женичка — развалина, любовница, убиец, изчезнал труп. Може ли нещо да се мери с изчезнал труп?
Но, първо, дългът ме зове. Изпивам си хапчетата, паркирам се на бюрото, придърпвам мишката от едната страна, въвеждам паролата. И влизам в Агората.
Във всеки момент, по всяко време на денонощието в сайта има поне по няколко десетки участници, съзвездие, пръснато по целия свят. Някои от тях познавам по име: Талия от района на Залива; Фил от Бостън; адвокатът от Манчестър с напълно неподходящото за един адвокат име — Митци; боливиеца Педро, чийто развален английски сигурно не е по-лош от моя примитивен френски. Други използват прякори, и аз включително — правейки се на умна, измислих псевдонима „аннагорафобия“, но после се издадох през един от участниците, че съм психолог, и мълвата моментално се разнесе из нета. Така че сега съм „докторътетук“. Сега ще ви приеме.
Агорафобия: в превод означава „страх от тържището“, а в медицинската практика е термин за широк кръг от тревожни разстройства. Описана е за първи път в края на XIX век, „кодифицирана като отделно диагностично състояние“ век по-късно, макар че до голяма степен е коморбидна с паническото разстройство. Ако някой иска, може да прочете всичко за агорафобията в Диагностичния и статистически наръчник за психичните разстройства, Пета ревизия, или, както го наричат за по-кратко, ДСН-5. Винаги ме разсмива това заглавие, звучи като продължение на филм. Харесвате „Психични разстройства 4“? Продължението направо ще ви смае!
Медицинската литература проявява необичайно въображение, що се отнася до диагностичните дефиниции. „Агорафобичните страхове типично се появяват при следните ситуации: когато пациентът е в тълпи от хора или на опашка; когато пътува през мост или когато е върху мост.“ Какво не бих дала да застана на мост. Какво не бих дала да се подредя на опашка, дявол да го вземе. И това също ми харесва: „Когато пациентът е в театър, по средата на реда“. Мястото трябва да е централно, ако е на края на реда, не важи.
Изброяването продължава от 113-а до 133-та страница, ако ви интересува.
Много от нас — най-тежко засегнатите, които се борим с посттравматично стресово разстройство — сме затворени вкъщи, скрити от объркания и пренаселен свят отвън. Някои изпитват ужас от многолюдни тълпи; други — от шумен трафик. Моят страх е от огромното небе, безкрайния хоризонт, абсолютната оголеност, смазващия натиск на откритото пространство. „Открито пространство“, наричат го в ДСН-5 доста неопределено, забързани да стигнат до Бележките накрая, 186 на брой.