Той кима.
Упътвай се към стълбите, чувствам погледа му в гърба си.
На третото стъпало си спомням нещо.
— Ти чу ли някой да вика, когато работеше там онзи ден? — питам го аз, опряла рамене на стената.
— Вече ме пита за това. Забрави ли? Никакви викове! Спрингстийн!
Питала ли съм го наистина? Имам чувството, че мозъкът ми пропада някъде.
Петдесет и едно
Докато влизам в кухнята, вратата на сутерена се хлопва зад мен.
Д-р Филдинг се обажда.
— Чух съобщението ти — казва той — звучеше разтревожена.
Отварям уста. Бях се приготвила да разкажа цялата история, да се разтоваря, но няма смисъл, нали така? Той е този, който звучи разтревожен постоянно, за всичко; той ми забърква лекарствата и ме докарва до… както и да е.
— Не беше нищо особено — казвам аз.
Той замълчава за малко.
— Нищо особено?
— Не, искам да кажа, имах въпрос за — преглъщам — лекарствата.
Пак мълчи.
Продължавам:
— Чудех се дали да не заместим някои от хапчетата, с които се дрогирам, с генерични[32] лекарства.
— С които се лекуваш — поправя ме той автоматично.
— С които се лекувам, това имах предвид.
— Е, може — той не е убеден.
— Много добре. Просто защото започна да става много скъпо.
— Това проблем ли е?
— Не, не. Но не искам да се превърне в проблем.
— Разбирам!
Нищо не разбира.
Мълчание. Отварям шкафа до хладилника.
— Нека обсъдим това във вторник.
— Добре — казвам аз, докато подбирам бутилка мерло от шкафа.
— Надявам се, че може да почака дотогава?
— Разбира се, че може. Завъртам капачката на мерлото.
— И си сигурна, че се чувстваш нормално?
— Напълно. — Измъквам една чаша от мивката.
— Нали не ги смесваш с алкохол?
— Не. — Наливам си чашата.
— Добре. Тогава ще се видим във вторник.
— До вторник.
Връзката се прекъсва и аз отпивам.
Петдесет и две
Изнасям се към горния етаж. В библиотеката на Ед намирам чашата и бутилката, които съм изоставила преди двайсет минути, напечени от слънцето. Взимам ги и ги занасям в кабинета.
Сядам на бюрото. И мисля.
На екрана пред мен се е простряла шахматната дъска, фигурите вече са подредени, армии, денонощно готови за бой. Бялата царица: спомням си как взех царицата на Джейн. Джейн, снежнобялата й блуза, оцапана с кръв.
Джейн. Бялата царица.
Компютърът чурулика.
Поглеждам към къщата на Ръселови. Няма и следа от живот.
БабаЛизи: Здравей, докторке.
Посягам да отговоря, сепвам се.
Докъде бяхме стигнали? Кога за последно говорихме? Отварям чат бокса, проверявам. БабаЛизи излезе от чата в 16:46; четвъртък, 4 ноември.
Точно така: точно когато Ед и аз съобщихме новината на Оливия. Помня как сърцето ми се разтуптя.
И шест часа по-късно се обадих на 911.
И оттогава — пътешествието ми навън. Нощта в болницата. Разговорът с Литъл, с докторката. Инжекцията. Карането през Харлем, слънцето, от което ме заболяха очите. Суетенето вкъщи. Пънч се провира в скута ми. Норели кръжи около мен. Алистър в дома ми. Итън в дома ми.
Онази жена в дома ми.
После Вина, търсенето в интернет и нейното сдържано хъркане през нощта. И днес: Ед и неговото съмнение; онова обаждане от „Джейн“; апартамента на Дейвид, как ми се ядоса; скърцащият глас на д-р Филдинг в ухото ми.
Наистина ли са минали само два дена?
докторътетук: Здравей! Как си?
Тя направо ми затвори, но решавам да съм великодушна.
БабаЛизи: Добре съм, но по-важното е, че толкова съжалявам, че прекъснах така изведнъж, когато говорихме последния път.
С основание.
докторътетук: Няма нищо! Всички си имаме проблеми!
БабаЛизи: Не беше това причината, кълна се. Интернетът ми издъхна! Почивай в мир, интернет!
БабаЛизи: Много съжалявам, кой знае какво си си помислила за мене.
Допирам чашата до устните си, отпивам. Слагам я на масата и отпивам от другата чаша. Тогава реших, че Лизи не иска да чуе сърцераздирателната ми история. Нямам много вяра в хората.
докторътетук: Моля те, недей да се извиняваш! Случват се такива работи!
БабаЛизи: Чувствам се като чудовище!!
докторътетук: В никакъв случай.
БаЛизи: Ще ми простиш ли?
докторътетук: Няма за каква да ти прощавам. Надявам се, че ти добре се справяш.