БабаЛизи: Да, добре съм. Синовете ми са тук:-)
докторътетук::-) Наистина. Сигурно си много доволна!
БабаЛизи: Прекрасно е да са при мен.
докторътетук: Как се казват синовете ти?
БабаЛизи: Бо
БабаЛизи: и Уилям
докторътетук: Хубави имена.
БабаЛизи: Хубави момчета. Винаги много са ми помагали. Особено когато Ричард беше болен. Добре сме ги възпитали!
докторътетук: Личи си!
БабаЛизи: Уилям ми се обажда всеки ден от Флорида. Винаги започва с „КАК Я КАРАШ“ със силен глас и широка усмивка. Всеки път ми разтапя сърцето.
И аз се усмихвам.
докторътетук: С мойте хора винаги си казваме „Познай кой е?“, когато говорим по телефона!
БабаЛизи: Това много ми харесва!
Мисля за Ед и за Ливи, чувам гласовете им в главата си. Гърлото ми пресъхва. Гълтам още малко вино.
докторътетук: Сигурно е много приятно синовете да са при теб.
БабаЛизи: Анна, толкова е хубаво. Те се настаниха в техните си стаи и всичко е като преди.
За първи път от много дни се чувствам спокойна, чувствам, че се справям. Че съм полезна дори. Все едно че съм отново в своя кабинет на осемдесет и осма улица и помагам на пациент. Само установи връзка.
Може би аз имам по-голяма нужда от този разговор, отколкото Лизи.
И така, докато навън се здрачава и сенките по тавана изчезват, разговарям с една самотна баба на хиляди километри от мен. Лизи обича да готви, казва ми тя; любимото ядене на момчетата е моето прочуто печено в гърне (не е чак толкова прочуто); и всяка година пече шоколадови бишкоти за пожарната команда. Имала е котка — в този момент й казвам за Пънч, — но сега има женско зайче, кафяво, казва се Петуния. Макар да не е много по филмите, Лизи обича готварските предавания и „Игра на тронове“. Последното ме изненадва — в него има доста насилие.
Тя говори за Ричард, разбира се. На всички много ни липсва. Бил е учител, методистки пастор, увличал се от влакове (имат голям модел на тавана) и бил любящ баща — добър човек.
Добър човек и добър баща. Изведнъж Алистър ми изплува в мозъка. Побиват ме тръпки, отпивам голяма глътка.
БабаЛизи: Надявам се, че не те отегчавам със…
докторътетук: Съвсем не.
Научавам, че Ричард е бил не само свестен, но и отговорен, и се грижел сам за всичко в къщата: поддръжката, електрониката (Уилям ми купи телевизор „Епъл“, с който не мога да се оправя, притеснява се тя), градината, сметките. Сега, като го няма, обяснява ми тя, съм напълно объркана. Чувствам се като стара жена.
Барабаня с пръсти по мишката. Не е точно синдромът на Котард, но мога да й предложа някои бързи начини за справяне. Нека да намерим решение, казвам й аз. Моментално кръвта ми се разиграва, както когато превеждам пациент през труден проблем.
Взимам молив от чекмеджето и надрасквам няколко думи на кочана с бележки. В кабинета имах кожена тетрадка и писалка с мастило. Няма разлика.
Поддръжката: Да провери дали има някой местен майстор, който да идва един път седмично — дали може да го направи?
БабаЛизи: Може би Мартин, който работи в църквата.
докторътетук: Чудесно!
Електрониката: Повечето младежи се оправят добре с компютри и телевизори. Не знам дали познава тийнейджъри…
БабаЛизи: Синът на семейство Робъртс на нашата улица има айпад.
докторътетук: Той е твоят човек.
Плащането на сметките: (изглежда особено я затруднява — всичко онлайн ми е много трудно, твърде много имена и пароли. Трябва да избере нещо постоянно и лесно запомнящо се и за двете — нейното име, предлагам й, или на децата, но да замести някои, букви с цифри или символи. W1LL1@M например.
Пауза.
БабаЛизи: Моето име ще бъде L1221 Е.
Усмихвам се отново.
докторътетук: Звучи добре!
БабаЛизи: По новините казват, че има опасност от хакери, трябва ли да се тревожа за това?
докторътетук: Не вярвам, че някой ще ти разкрие кода!
Надявам се поне, че няма. Тя е седемдесетгодишна баба от Монтана.
Накрая, работа по двора и градината: Зимите са много, много студени, казва ми Лизи, значи някой трябва да й помага; да събаря снега от покрива, да посипва пътеката със сол, да кърти висулките от стрехите… Дори и да мога да изляза навън, това е много работа, преди да дойде зимата.