Към средата на вечерта, към средата на четвъртата ми чаша, Джоузи Лорд се приближи към мен.
— Анна!
— Джоузи!
Прегърнахме се. Ръцете и леко ме тупаха по гърба.
— Каква чудесна рокля — казах аз.
— Нали е чудесна?
Чудех се какво да отговоря — „Да, наистина“.
— Ти пък си с домашния панталон.
Посочих панталоните си.
— Да, виж ме само.
— Трябваше да си махна шала преди малко, Бърт ме поля… о, благодаря ти, Анна — каза тя, докато махах дълъг косъм от ръкавицата й — поля рамото ми с вино.
— Бърт белята! — вметнах аз.
— Казах му, че ще си получи заслуженото по-късно. Това е вече втори път… о, благодаря ти, Анна — докато махах друго влакно от роклята й, — за втори път ми съсипва шала.
— Същия шал?
— Не, не.
Зъбите й бяха кръгли и мръсно бели. Напомниха ми за зъбите на тюлена на Уедъл, който, както наскоро научих от един научнопопулярен канал, използва зъбите си, за да копае дупки в антарктическите ледове. „Зъбите му — обясняваше водещият — се износват много бързо.“ И показаха картина на тюлен, който блъска с челюсти леда. „Тези тюлени умират рано“, добави водещият зловещо.
— По-добре кажи кой те търси цяла вечер — попита ме тюленът, изправен пред мен.
Изстинах. Телефонът ми вибрираше през цялото време, усещах го на бедрото си. Приплъзвах го в ръката си, поглеждах екрана, с палеца пишех отговора. Мислех си, че съм дискретна.
— По работа.
— От какво толкова може да има нужда едно дете по това време на денонощието?
Усмихнах се:
— Това е конфиденциално. Нали разбираш.
— О, разбира се, разбира се. Ти си голяма професионалистка, скъпа.
Но сред всичкия шум, дори когато си напрягах ума, изричах въпроси и отговори, дори когато виното се лееше и звучаха коледните песни — дори тогава можех да мисля единствено за него.
Телефонът ми отново забръмча.
Ръката ми се отдели от волана само за секунда. Бях го напъхала в поставката за чаши на таблото и сега той дрънкаше върху пластмасата.
Погледнах към Ед. Той гледаше телефона.
Още едно иззвъняване. Хвърлих поглед назад. Оливия се взираше през стъклото.
Тишина. Продължавах да карам.
Бръмчене.
— Познай кой е? — каза Ед.
Замълчах си.
— Обзалагам се, че е той.
Не възразих.
Ед взе телефона в ръка, погледна екрана. Въздъхна.
Напредвахме по пътя. Взехме завоя.
— Искаш ли да отговориш?
Не можех да го погледна. Забих поглед в чистачките. Завъртях глава.
— Тогава аз ще отговоря.
— Не. — Пресегнах се за телефона. Той го дръпна от мен.
Продължаваше да бръмчи.
— Искам да отговоря. — казва Ед. — Искам да му кажа две думи.
— He. — Изблъсках телефона от ръката му. Той се изтърколи под краката ми.
— Спрете — изкрещя Оливия.
Погледах надолу, екрана просветваше на пода, видях изписано името му.
— Анна — извика Ед.
Погледнах напред. Пътят беше изчезнал.
Полетяхме през ръба на пропастта. Понесохме се към тъмнината.
Петдесет и четири
Чукане на вратата.
Унесла съм се. Сядам замаяна. Стаята е тъмна, зад прозореца е паднала нощта.
Чука се отново. Отдолу. Не е входната врата. Вратата на сутерена е.
Слизам по стълбите. Дейвид почти винаги използва външната врата, когато ме търси. Чудя се дали не е някоя от посетителките му.
Но когато светвам в кухнята и отварям вратата към сутерена, той стои пред мен и ме гледа, застанал на стълбите, две стъпала по-надолу.
— Реших, че може би вече мога да идвам оттук — казва той,
— Не възразявам. — Отстъпвам крачка назад, той минава покрай мен и влиза в кухнята.
Затварям вратата. Гледаме се. Мисля, че знам какво ще каже. Мисля, че ще ми каже за Джейн.
— Исках… исках да се извиня… — започва той.
Застивам.
— За преди — казва той.
Тръскам глава, косата ми се разпилява по раменете.
— Аз трябва да се извиня.
— Ти вече се извини.
— Готова съм пак да се извиня.
— Не, няма нужда. Искам да кажа, че съжалявам. Задето се развиках — той кима с глава — и задето оставих вратата отворена. Знам, че ти пречи.
Меко казано, но поне го е забелязал.
— Няма нищо — искам да чуя за Джейн. Дали пак да не го питам?