— Аз просто… — той глади плота с ръка, подпира се върху него. — Никак не обичам да ми навлизат в територията. Може би трябваше да те предупредя за това, но.
Изречението свършва дотук. Той слага единия си крак пред другия.
— Но? — казвам аз.
Той вдига поглед изпод тъмните си вежди. Директен и бърз.
— Имаш ли бира?
— Имам вино — сещам се за двете бутилки и двете чаши горе на бюрото ми. Сигурно трябва да ги изхвърля.
— Да отворя ли една бутилка?
— Добре.
Минавам покрай него, той мирише на сапун Ivory, и вадя една бутилка червено от шкафа.
— Мерло окей ли е?
— Дори не знам какво е.
— Хубаво червено вино.
— Звучи добре.
Отварям шкафа за чаши. Празен. Отварям миялната. Грабвам две чаши, те издрънчават в ръката ми. Слагам ги върху плота, издърпвам корковата тапа, наливам.
Той приплъзва едната чаша към себе си, накланя я към мен.
— Наздраве — казвам аз и отпивам.
— Там е работата — казва той, въртейки чашата между дланите си — че лежах известно време.
Кимам и усещам как очите ми се разширяват. Не мисля, че съм чувала някой да използва този израз досега. Освен на кино.
— В затвора ли? — чувам се, че питам глупаво.
Той се усмихва:
— В затвора.
Пак кимам:
— Какво си… за какво си бил в затвора?
Той ме гледа с равен поглед:
— За побой… на човек.
Вторачвам се в него.
— Това плаши ли те? — пита ме той.
— Не.
Лъжата ми увисва във въздуха.
— Просто съм изненадана — казвам му аз.
— Трябваше да ти го кажа по-рано — почесва се по брадата, — преди да се нанеса, имам предвид. Ще те разбера, ако искаш да се махна.
Не знам дали наистина го мисли. Искам ли да се махне?
— Какво се случи — питам аз.
Той въздиша, тихо.
— Спречкване в бара. Нищо особено — свива рамене — само че имах и предишно провинение. Пак за същото. След второто провинение си готов.
— Мислех, че е след трето.
— Зависи за кого става дума.
— М-м-м — измънквам, като че тази мъдрост не е за подценяване.
— А и моят ОЗ беше пияница.
— М-м-м — повтарям, опитвайки се сетя какво е ОЗ. Обществен защитник.
— Така че лежах четиринайсет месеца.
— Къде беше това?
— Боят или затворът?
— И двете.
— И двете в Масачузетс.
— О-о.
— Искаш ли да знаеш… така де, подробностите?
Искам.
— О-о, не.
— Беше много тъпа работа. Пиянска история.
— Ясно.
Стоим край плота, навели погледи, като двама тийнейджъри на танцова забава.
Премествам тежестта на другия крак.
— Ти кога… лежа?
Когато е възможно, използвай речника на пациента.
— Излязох през април. Изкарах лятото в Бостън, после дойдох тук.
— Ясно.
— Все това повтаряш — казва той, но тонът му е приятелски.
Усмихвам се.
— Е — прочиствам си гърлото, — аз пък нахлух в стаята ти, а не трябваше. Разбира се, че може да останеш. — Наистина ли го мисля? Мисля, че да.
Той сръбва от виното:
— Исках само да знаеш. И също — добавя той, кимайки с чашата към мен — това нещо е доста добро.
— Не съм се захващал с тавана, да знаеш.
Ние сме на дивана, на третата чаша — трета за него, четвърта за мене, така че общо седем чаши, ако ги броим, а ние не ги броим — и не схващам веднага за какво говори.
— Кой таван?
— Покрива — сочи той с пръст.
— Да — поглеждам нагоре, сякаш мога да видя покрива през скелета на къщата — О, да. Как се сети за тавана?
— Току-що каза, че когато почнеш да излизаш, ще се качиш горе. Да видиш как е.
Наистина ли го казах.
— Няма да стане скоро — казвам натъртено. — Аз не мога да пресека дори градината.
Лека усмивка, накланя глава.
— Все някой ден. — Той оставя чашата си на масичката, изправя се. — Къде е тоалетната?
Завъртам глава:
— Ей там.
— Мерси. — Той се запътва към червената стая.
Отпускам се на дивана. Възглавниците шушнат в ушите ми, докато люшкам главата си ту на едната, ту на другата страна. Видях как наръгаха съседката ми. Жената, която не си виждал. Жената, която никой никога не е виждал. Моля те, повярвай ми.
Чувам урината да клокочи в тоалетната чиния. И Ед имаше същия навик, да пикае толкова шумно, че се чуваше дори на затворена врата, сякаш пробива дупка в порцелана.
Шумът от казанчето. Шуртенето на чешмата.
В къщата има друга жена. Тя се представя за Джейн.
Вратата на тоалетната се отваря, затваря.
Синът й и мъжът й лъжат. Всички лъжат. Потъвам още по-дълбоко между възглавниците.