Зяпам в тавана, в изпъкналите като брадавици крушки. Затварям очи.
Помогни ми да я намеря.
Скърцане. Някъде проскърцва панта. Дейвид може да е слязъл долу. Катурвам се на една страна.
Помогни ми да я намеря.
Но когато след секунда отварям очи, той се е върнал, отпуска се на дивана. Поизправям се, усмихвам се. Той също се усмихва, гледа покрай мен.
— Сладко дете.
Завъртам се. Оливия е, лицето й грее в сребърната рамка.
— Ти имаш нейна снимка долу — спомням си аз — на стената
— Да.
— Защо си я оставил?
Той свива рамене.
— Не знам. Нямаше с какво да я заместя. — Той пресушава чашата си. — Къде е тя все пак?
— С баща си е — казвам, докато преглъщам виното.
Пауза.
— Липсва ли ти?
— Да.
— Той липсва ли ти?
— Всъщност липсва ми.
— Говориш ли често с тях?
— Непрекъснато. Даже вчера си говорихме.
— Кога пак ще ги видиш?
— Сигурно няма за известно време. Но, надявам се, скоро.
Не искам да говоря за това, за тях. Искам да говоря за жената отсреща.
— Дай да погледнем този таван.
Стъпалата се извиват в тъмнината. Аз вървя напред, Дейвид ме следва.
Когато минаваме покрай кабинета, нещо се омотава в краката ми. Пънч се стрелва надолу.
— Това котката ли беше — пита Дейвид.
— Котката — отвръщам аз.
Изкачваме се покрай спалните, и двете са тъмни, до най-горната площадка. Тупам с ръка по стената, намирам ключа. На фона на внезапно бликналата светлина виждам, че Дейвид ме гледа право в очите.
— Не изглежда по-зле — казвам аз, сочейки петното на тавана, което се е разляло около капака за покрива като синина от натъртено.
— Не изглежда — съгласява се той. — Но ще се уголеми. Ще го оправя тази седмица.
Мълчание.
— Много ли си зает? Намираш ли достатъчно работа?
Нищо.
Чудя се дали да му кажа за Джейн. Чудя се какво ще каже.
Но преди да реша, той ме целува.
Петдесет и пет
На пода на площадката сме, усещам грубата рогозка върху кожата си. После той ме вдига и ме отнася до най-близкото легло.
Устните му са върху моите, наболата брада дращи бузата и брадичката ми. Прекарва силно пръстите на едната си ръка през косата ми, докато с другата дръпва колана. Глътвам си корема, щом халатът ми се разтваря, но той само ме целува, още по-силно, по гушата, по раменете.
Защо Тенисън? Защо сега?
Не съм изпитвала това усещане от толкова отдавна. Не съм изпитвала нищо от толкова отдавна. Искам да го почувствам. Искам да чувствам. Така ми е дошло до гуша от сенки.
По-късно, в тъмното, галя с пръсти гърдите му, корема му, мъхестата черта, която се спуска от пъпа му като фитил.
Той диша тихо. След това се унасям. И в полусън ми се привиждат залези и Джейн. В някакъв момент чувам тихи стъпки по площадката и за моя изненада се надявам, че той ще се върне обратно в леглото.
Неделя
7 ноември
Петдесет и шест
Когато се събуждам, усещам главата си като подута, Дейвид си е отишъл. Възглавницата му е студена. Притискам глава към нея, мирише на пот.
Изтъркулвам се в моята част на леглото, далече от прозореца, от светлината.
Какво, по дяволите, се случи?
Пихме — разбира се, че пихме; стискам клепачи — и после се качихме на последния етаж. Стояхме под капандурата. И после в леглото. Или не: първо се строполихме на пода. Тогава в леглото.
Леглото на Оливия.
Очите ми ще изскочат от орбитите.
Аз съм в леглото на дъщеря ми, одеялото й е усукано около голото ми тяло, на възглавницата й — изсъхналата пот на мъж, който едва познавам. Боже, Ливи, толкова съжалявам.
Примижавам към вратата, към сумрака на стълбите. След това сядам, притиснала чаршафите до гърдите си — чаршафите на Оливия, с малки понита, изрисувани по тях, любимите й. Тя отказваше да спи на други чаршафи.
Обръщам се към прозореца. Навън е сиво, пръска ситен ноемврийски дъжд, вода се стича по листата, от стрехите.
Поглеждам през градината. Оттук мога да наблюдавам директно стаята на Итън. Той не е там.
Потрепервам.
34
* От поемата „Господарката на Шалот“ на британския поет Алфред Тенисън, публикувана през 1833 г. и разказваща легендата за Илейн от Астолат и сър Ланселот. Една от най-популярните творби на Тенисън. — Бел. ред.