Стоя там и треперя като лист. Мога ли все още да се доверявам на себе си?
Независимо от всичко — мога.
Отивам до килера. Хващам дръжката на вратата предпазливо, като че ли ще ми избяга. Отварям я.
Вътре е тъмно. Много тъмно. Размахвам ръка във въздуха, напипвам връвта за лампата, дърпам. Стаята се изпълва със светлина, ослепително бяла, като във вътрешността на електрическа крушка.
Оглеждам наоколо. Нищо ново, всичко си е на мястото. Кутиите с боя, плажните столове.
И отгоре на рафта е кутията с инструменти на Ед.
Не знам как, но съм сигурна какво има вътре.
Приближавам се, протягам се към нея. Отварям едната, после втората закопчалка. Вдигам капака, бавно.
Това е първото нещо, което забелязвам. Макетният нож, сложен е на място, острието му проблясва под светлината на лампата.
Петдесет и осем
Сгушила съм се на креслото в библиотеката, с пресъхнал мозък. Преди малко бях се настанила в кабинета, но онази жена се появи в кухнята на Джейн. Тялото ми потреперва като ударено от ток и избягах от стаята. Вече има забранени зони в моята къща.
Гледам часовника на камината. Почти дванайсет. Днес още нищо не съм пила. Това е добър знак, предполагам.
Може да не съм мобилна — а аз не съм мобилна — но с мислене трябва да мога да се справя с тази работа. Това е шахматна дъска. А аз съм добра на шах. Концентрирай се. Мисли. Измисли следващия ход.
Сянката ми се е разтегнала по килима, сякаш иска да се откъсне от мен.
Дейвид каза, че не е виждал Джейн. Джейн не спомена да е виждала някога Дейвид — може и да не е, може да го е видяла по-късно, след като изпихме четирите бутилки. Дейвид кога дойде за ножа? Не беше ли в деня, в който чух Джейн да крещи? Може би. Дали не я е заплашил с ножа? Дали не е стигнал и по-далече?
Дъвча си нокътя. Някога главата ми беше подредена като каталог. Сега е хаос от хартиени листа, раздухвани от течение.
Не. Спри. Съвсем обърка нещата.
И все пак.
Какво точно знам за Дейвид? „Лежал“ е за побой. Сериен нарушител. Сдоби се с макетен нож.
И знам, че видях, каквото видях. Няма значение какво казва полицията. Или Бина. Или дори Ед.
Чувам как долу се затваря врата. Отлепвам се от креслото, тътря се до площадката, влизам в кабинета. У Ръселови не се вижда никой.
Приближавам се до прозореца, поглеждам надолу: ето го там, на тротоара, същата ленива походка, ниско смъкнатите джинси, раницата, метната през рамо. Върви на изток. Гледам го как изчезва.
Оттеглям се от перваза и стоя там, окъпана в бледата обедна светлина. Отново поглеждам през градината. Нищо. Празни стаи. Но аз съм напрегната, очаквам да се появи, очаквам да ме погледне.
Халатът ми се е отворил. Колана ми го няма. Изгубен. Погубен. „Погубена“. Мисля, че беше книга. Не съм я чела.
Боже мой, главата ми се върти. Обхващам черепа си с две ръце, стискам. Мисли.
Тогава, като човече на пружинка, споменът изскача в съзнанието ми толкова внезапно, че се дръпвам назад: обицата.
Ето какво ми глождеше мозъка вчера — обицата, която блестеше на нощното шкафче на Дейвид, сияйна върху тъмното дърво.
Три малки перли. Сигурна съм.
Почти съм сигурна.
Беше ли на Джейн?
Онази нощ бяхме като в плаващи пясъци. Подарък от един стар приятел. Попипа меката част на ухото си. Не мисля, че Алистър знае. Червеното вино се лееше. Тези три малки перли.
Не беше ли на Джейн?
Или са фантазии, родени в болния ми мозък. Може да е различна обица. Може да е на някой друг. Но вече въртя глава, косата ме пляска по бузите: трябва да е на Джейн.
В такъв случай.
Бъркам в джоба на халата, усещам с пръсти грапавата хартия. Измъквам визитката: КОНРАД ЛИТЪЛ, СЛЕДОВАТЕЛ, ПОЛИЦЕЙСКИ ДЕПАРТАМЕНТ, НЮ ЙОРК.
Не. Пъхам я обратно.
Обръщам се, излизам от стаята. Препъвам се в тъмното по стълбите, слизам два етажа по-надолу, стъпвам несигурно, макар че съм напълно трезва. Отивам в кухнята до вратата на сутерена. Резето изскърцва, когато го пускам.
Правя крачка назад, инспектирам вратата. После се връщам на стълбите. Качвам се на горния етаж, отварям килера, дърпам връвта за лампата. Намирам я подпряна в дъното: подвижната стълба.
Обратно в кухнята, запъвам вратата за сутерена със стълбата, като я набутвам плътно под дръжката. Ритам я силно в основата с обутия си в пантоф крак, докато спре да мърда. Ритам още няколко пъти. Набивам си палеца. Ритам още веднъж.
Пак правя крачка назад. Вратата е барикадирана. Входовете са с един по-малко.