Разбира се, изходите също са с един по-малко.
Петдесет и девет
Вените ми са опасно пресъхнали. Имам нужда от пиене.
Завъртам се пред вратата и бутам паничката на Пънч. Тя се пързаля по пода, водата се разплисква. Почвам да псувам, но се спирам. Трябва да се съсредоточа. Трябва да мисля. Глътка мерло ще помогне.
Усещам го в гърлото си като кадифе, меко и чисто, и докато слагам чашата настрана, чувствам как охлажда кръвта ми. Оглеждам стаята, зрението ми е ясно, мозъкът ми е смазан. Като машина съм. Мислеща машина. Това беше прякорът, нали така, на героя от един стогодишен детективски роман от Жак не-знам-кой-си — безпощаден доктор по логика, който може да разреши всяка мистерия по пътя на съждението. Авторът, доколкото си спомням, загинал на „Титаник“, след като успял да качи жена си на спасителна лодка. Свидетели го видели да дели цигарата си с Джак Астор, бълвайки дим към избледняващата луна, докато корабът потъвал. Допускам, че това е бил сюжет, от който не можеш да се измъкнеш с мислене.
И аз съм доктор на науките. И аз мога да бъда безпощадно логична.
Следващият ход.
Някой трябва да може да потвърди какво се случи. Или най-малкото — на кого. Щом не мога да започна от Джейн, ще започна от Алистър. От всички тях той е оставил най-ясни следи. Той има история.
Изкачвам се към кабинета, с всяка следваща стъпка планът се дооформя в главата ми. Когато отново хвърлям поглед през прозореца, тя вече е там, в салона, сребристият телефон е залепен за ухото й. Трепвам, преди да се настаня на бюрото, но вече имам план, имам стратегия. Освен това съм добра в действие (казвам си, отпусната на стола).
Мишка. Клавиатура. Гугъл. Телефон. Поглеждам още веднъж към Ръселови. Сега е с гръб към мен. Стена от кашмир. Добре. Стой спокойно. Къщата си е моя. Гледката си е моя.
Въвеждам паролата си в компютъра. След минута откривам онлайн това, което търся. Преди да напиша паролата си в телефона, се спирам: дали могат да проследят моя номер?
Свивам вежди. Оставям телефона. Грабвам мишката, курсорът се плъзга по екрана, отправя се към иконката на Скайп.
Миг по-късно ясен алт ме поздравява: „Аткинсън“.
— Здравейте — казвам и си прочиствам гърлото, — здравейте, бихте ли ме свързали с офиса на Алистър Ръсел. Но бих искала да говоря с неговата секретарка, а не лично с него.
Пауза на другия край на линията.
— Изненада е — обяснявам аз.
Още една пауза. Чувам тракане на клавиатура и после:
— Работният договор на Алистър Ръсел беше приключен миналия месец.
— Приключен?
— Да, госпожо. — Тренирали са я да го казва. Звучи недоволно.
— Защо? — Глупав въпрос.
— Нямам представа, госпожо.
— Бихте ли ме свързали с неговия офис?
— Както казах, неговият…
— Имах предвид с бившия му офис?
— Това вероятно е бостънският ни офис. — Говори като онези млади жени, чийто глас се извива нагоре в края на изречението. Не мога да преценя дали е въпрос, или потвърждение.
— Да, бостънският офис…
— Свързвам ви. — Зазвучава музика, ноктюрно от Шопен. Преди година можех да кажа точно кое. Не. Не се разсейвай. Мисли. Щеше да е по-лесно с чаша вино.
Оттатък градината тя изчезва от поглед. Чудя се дали говори с него. Щеше ми се да мога да чета по устни. Щеше ми се…
— Аткинсън. — Този път е мъж.
— Мога ли да говоря с офиса на Алистър Ръсел?
Моментално:
— Съжалявам, но господин Ръсел…
— Знам, че вече не е при вас, но бих искала да говоря със секретарката му. Бившата му секретарка. По личен въпрос.
След секунда мълчание той казва:
— Мога да ви свържа с кабинета му.
— Много бла… — отново пианото, поток от ноти. Номер 17 май беше, Б мажор. Или Номер 3, или 9. Знаех ги тези неща.
Концентрирай се. Тръскам глава, рамене, като мокро куче.
— Здравейте, Алекс е на телефона.
Предполагам, че отново мъж, но гласът е толкова лек и звънък, че не съм напълно сигурна, името също не помага.
— Казвам се… — имам нужда от име, пропускам един удар. — Алекс. И аз съм Алекс. — Какъв ужас. Това успях да измисля.
Ако Алексовците си имат таен поздрав, този Алекс не ми го отправя.
— С какво мога да ви помогна?
— Вижте, аз съм стара приятелка на Алистър, на господин Ръсел. Току-що опитах да го намеря в нюйоркския офис, но изглежда, че е напуснал фирмата.
— Точно така. — Алекс подсмърча.
— Вие сте негов… — Помощник? Секретар?
— Бях негов помощник.
— О-о. Чудех се… всъщност има няколко неща. Той кога напусна?