Выбрать главу

Какво се е случило?

Кожата ми настръхва. Тук е доста студено. Замъквам се до камината, завъртам кранчето. Пламъците разцъфтяват като градина.

Потъвам в дивана, между възглавниците, виното се люшка в чашата, халатът се усуква около мен. Има нужда от изпиране. Аз имам нужда от изпиране.

Пръстите ми се плъзгат в джоба. Отново напипват визитката на Литъл. Отново я пускат.

И отново се виждам, виждам сянката си в екрана на телевизора. Потънала между възглавниците с мърлявия си халат, приличам на призрак.

Спри. Съсредоточи се. Следващият ход. Слагам чашата на кафената масичка, подпирам лактите си на колената.

Осъзнавам, че нямам следващ ход. Не мога дори да докажа съществуването, минало или сегашно, на Джейн — на моята Джейн, истинската Джейн, — да не говорим за изчезването й. Или смъртта й.

Или смъртта й.

Сещам се за Итън, хванат като в капан в тази къща. Мило момче.

С мъка прекарвам пръсти през косата си, все едно че ора нива. Чувствам се като мишка в лабиринт. Както едно време в часовете по експериментална психология: тези малки създания с очички като главички на карфица и опашчици като връв на балон препускаха от един задънен край към друг. „Хайде, давай“, окуражавахме ги ние, надвесени над тях, смеехме се и правехме залози.

Сега не ми е смешно. Питам се за кой ли път дали да не говоря с Литъл.

Вместо това говоря с Ед.

— Значи леко се побъркваш, нали така ленивке?

Въздишам, влача крака по килима на кабинета. Дръпнала съм щорите, за да не може онази жена да ме вижда. Стаята е на райета от мъждива светлина, като клетка.

— Чувствам се напълно безпомощна. Все едно че съм на кино и филмът е свършил, лампите са светнали и всички са се изнесли от салона, а аз още стоя там и се опитвам да разбера какво се случи.

Той се подсмива.

— Какво? Смешно ли ти се вижда?

— Просто е много в твой стил да оприличаваш всичко на филм.

— Не е ли?

— Е.

— Какво да правя, напоследък опитът ми за сравнения е доста ограничен.

— Окей. Окей.

Не му казвам нищо за снощи. Дори като си помисля за това, ме втриса. Но останалите събития ги разгъвам като целулоидна лента: телефонното съобщение от лъжкинята, обицата в апартамента на Дейвид, ножа, разговора с Алекс.

— Звучи като филм — повтарям аз — очаквах, че ще си по-разтревожен.

— От какво?

— На първо място от факта, че наемателят ми има обица на мъртва жена в спалнята си.

— Не си сигурна, че е нейна.

— Нейна е, сигурна съм.

— Не може да си сигурна. Ти дори не си сигурна, че тя е…

— Какво?

— Разбираш ме.

— Какво?

Той въздиша.

— Че е жива.

— Аз не мисля, че е жива.

— Искам да кажа, не си сигурна, че въобще съществува или че…

— Да. Сигурна съм. Сигурна съм. Не си въобразявам. Нямам халюцинации.

Мълчание. Чувам го как диша.

— Не мислиш ли, че си параноична?

Но преди да довърши, аз се нахвърлям върху него:

— Не е параноя, ако наистина се е случило.

Мълчание. Този път май не разбра какво искам да кажа.

Когато започвам да говоря отново, гласът ми е изопнат:

— Изключително фрустриращо е да бъда разпитвана по този начин. Много, много съм фрустрирана от това, че съм заклещена тук. — Преглъщам. — В тази къща и в този… — Искам да кажа порочен кръг, но докато намеря думите, той вече говори.

— Знам.

— Нищо не знаеш.

— Мога да си представя, тогава. Виж, Анна — продължава той, преди да успея да кажа нещо. — От два дена си в ускорително движение. Целият уикенд. Сега твърдиш, че може би Дейвид има нещо общо с… каквото е там. — Изкашля се. — Ти се самонавиваш. Опитай се тази вечер просто да гледаш един филм или да прочетеш нищо. Легни си рано. — Кашляне. — Взимаш ли си редовно лекарствата?

— Да. — Разбира се, че не.

— И избягваш да пиеш?

— Разбира се. — Разбира се, че не.

Пауза. Не мога да преценя дали ми вярва.

— Искаш ли да кажеш нещо на Ливи?

Въздъхвам с облекчение.

— Искам. — Чувам как дъждовните капки барабанят по стъклото. След секунда чувам гласа й, мек и задъхан.

— Мамо?

Засиявам.

— Хей, сладурче.

— Хей.

— Добре ли си?

— Да.

— Липсваш ми.