— М-м.
— Какво каза?
— Казах „м-м“.
— Това значи ли „И ти ми липсваш, мамо“?
— Да. Какво става там?
— Къде?
— В Ню Йорк Сити. — Винаги така го нарича. Толкова формално.
— Искаш да кажеш у дома? — Сърцето ми омеква: у дома.
— Да, у дома.
— Просто нещо с новите съседи. Нашите нови съседи.
— Какво нещо?
— Нищо особено, сладурче. Просто недоразумение.
Ед взима слушалката:
— Виж, Анна, извинявай, че ви прекъсвам, но ако се тревожиш за Дейвид, трябва да се обадиш в полицията. Не защото той е, така де… непременно свързан, с каквото там става, но защото той има досие и не е редно да се страхуваш от собствения си наемател.
Клатя глава.
— Да.
— Окей?
Пак кимам.
— Имаш ли номера на този полицай?
— Литъл. Имам го.
Надничам през щорите. Забелязвам някакво движение през градината. Входната врата на Ръселови се отваря — рамка от ярка бяла светлина в сивия дъжд.
— Окей — казва Ед, но аз вече не го слушам.
Когато вратата се затваря, жената се появява на стълбите. Тя е с палто до коляното, яркочервено като пламък от факел, и над главата й се поклаща прозрачният купол на чадър. Пресягам се за камерата на бюрото, вдигам я към очите си.
— Какво каза? — питам Ед.
— Казах, че искам да се грижиш за себе си.
Взирам се в обектива. Поточета дъждовна вода се спускат по чадъра като разширени вени.
Навеждам обектива, приближавам върху лицето й: чипото носле, млечната кожа. Има тъмни кръгове под очите й. Като на човек, който не спи добре.
Докато казвам довиждане на Ед, тя бавно слиза по входните стъпала с високите си ботуши. Спира, вади телефона от джоба си, разглежда го. После го пъхва обратно и тръгва на изток, към мен. Под купола на чадъра лицето й е размазано.
Трябва да говоря с нея.
Шейсет и едно
Сега, когато е сама. Сега, докато Алистър не може да пречи. Сега, докато кръвта се блъска в слепоочията ми.
Сега.
Излитам в коридора, завъртам се по стълбите. Ако не мисля, мога да го направя… Не мисли. Мисленето не ме докара доникъде. „Дефиницията на лудостта, Фокс — Уесли обичаше да ми напомня, перифразирайки Айнщайн — е да правиш все едно и също нещо и да очакваш различен резултат.“ Така че спри да мислиш и започни да действаш.
Разбира се, само преди три дни действах — действах точно по същия начин — и се оказах в болницата. Да опитам пак е лудост.
Така или иначе аз съм луда. Добре. Но трябва да знам. А и не съм сигурна, че в къщата съм в безопасност.
Пантофите ми се пързалят по кухненския под, докато пресичам бързешком, заобикалям дивана. Онази тубичка с ативан е върху кафената масичка. Грабвам я, изсипвам три таблетки в шепата си, мятам ги в устата. Търкулват се надолу по хранопровода. Чувствам се като Алис, която надига вълшебната течност.
Тичам към вратата. Коленича, за да измъкна чадъра. Изправям се, натискам дръжката, отварям широко вратата. Сега съм във вестибюла, водниста светлина прониква през стъклата на входната врата — едно, две, натискам бутона на чадъра. Със звук, подобен на внезапно вдишване, куполът на чадъра се отваря в тъмнината. Повдигам го до нивото на очите, с другата ръка напипвам бравата на входната врата. Номерът е да продължавам да дишам. Номерът е да не спирам.
Не спирам.
Завъртам бравата. Натискам дръжката. Стискам здраво клепачи и дърпам. Лъхва студен въздух. Чадърът се заклещва в рамката. Маневрирам и минавам през вратата.
Сега студът ме заобикаля, прегръща ме. Слизам бързо по стълбите. Едно, две, три, четири. Избутвам въздуха с чадъра, правя бразда през него като корабен нос; плътно затворила очи, усещам го как се носи от двете ми страни на остри талази.
Кракът ми бута нещо. Метално. Портичката. Размахвам ръка, докато я напипам, отварям я, прекрачвам. Подметките на пантофите ми шляпат по цимент. На тротоара съм. Усещам как дъждовните игли се забиват в косата, в кожата ми.
Странно е: през всичките месеци, докато изпробвах този абсурден метод с чадъра, никога не ми бе идвало наум, нито пък на д-р Филдинг, че мога просто да си затворя очите. Какъв е смисълът да се разхождаш, без да виждаш, нали така? Чувствам промяната в атмосферното налягане, сетивата ми се изострят; знам, че небесата са обширни и дълбоки, обърнат наопаки океан… но стискам още по-силно клепачи и мисля за моята къща: моя кабинет, моята кухня, моя диван. Моята котка. Моят компютър. Моите снимки.
Завъртам се наляво. На изток.
Вървя сляпа по тротоара. Трябва да се ориентирам. Трябва да погледна. Бавно, открехвам едното око. Светлина се промъква през гъсталака на миглите ми.