За секунда се забавям, почти спирам. Примигвам срещу каретата от вътрешната страна на чадъра. Четири черни квадрата, четири бели линии. Представям си как тези линии се раздвижват енергично като крива в кардиограма, издигат се и потъват с ритъма на сърцето ми. Съсредоточи се. Едно, две, три, четири.
Повдигам чадъра с няколко градуса, с още няколко. Ето я пред мен, ярка като прожектор: червеното палто, тъмните ботуши, прозрачният полумесец на чадъра се поклаща над нея. Делят ни само парче паваж и дъждът.
Какво ще направя, ако се обърне?
Но тя не се обръща. Отпускам чадъра и отново стискам клепачи. Правя крачка напред.
Втора крачка. Трета. Докато се спъвам в една спукана плоча, с подгизнали пантофи, треперещо тяло и ручеи пот по гърба, решавам да рискувам и да погледна втори път. Този път отварям другото око, повдигам чадъра, докато отново я виждам там — изгаря очите ми като огън. Мятам поглед наляво — „Св. Димфна“, след нея — яркочервената къща, прозорците й, пълни с развълнувани майки. Хвърлям поглед надясно: фаровете на един пикап като ококорени очи светят гневно в мрака. Вцепенявам се. Колата се приближава. Стискам здраво очи.
Когато ги отварям, колата е изчезнала. Поглеждам към тротоара, виждам, че и тя е изчезнала.
Няма я. Тротоарът е празен. В далечината през мъглата мога да различа струпалия се трафик на кръстовището.
Мъглата става по-плътна и осъзнавам, че всъщност зрението ми се замъглява и ускорява.
Колената ми омекват, подкосяват се. Започвам да се свличам към земята. И докато се свличам, дори с бясно кръжащи в орбитите очи се виждам отвисоко, трепереща в прогизналия халат, със сплескана коса и чадър, насочен безсмислено пред мен. Самотна фигура върху самотен тротоар.
Свличам се още, почти се разтапям на паважа.
Но…
…не може да изчезне. Не може да е стигнала до края на улицата. Представям си гърба й, косата, полюшваща се край врата й, и се сещам за Джейн как стоеше край плота и дългата й плитка се спускаше между лопатките й.
Щом Джейн се обръща към мен, колената ми се подпират едно в друго. Усещам, че халатът се влачи по плочките, но още не съм се строполила.
Надигам се, краката ми се стягат.
Трябва да се е вмъкнала някъде… Подреждам картата в главата си. Какво има след червената къща? От другата страна е антикварният магазин, сега затворен, спомням си, а от тази страна, до нея е…
Кафенето, разбира се. Трябва да е в кафенето.
Изправям глава, вдигам брадичка към небето. Все едно че се готвя за скок. Лактите ми са като бутала. Подкосените ми крака натискат върху плочките. Чадърът се клати в ръката ми. Разпервам ръка да си върна равновесието. И под завесата от дъжд, сред бученето на трафика в далечината, се изправям — нагоре, нагоре, нагоре — докато съм отново на крака.
Нервите пукат. Сърцето пламва. Чувствам ативана във вените си, продухва ги като чиста вода, шурнала през неизползван маркуч.
Едно. Две. Три. Четири.
Избутвам единия крак напред. След секунда другият го настига. Влача се. Не мога да повярвам, че го правя. Правя го.
Вече чувам бученето на трафика по-близо, по-силно. Продължавай да вървиш. Закривам се с чадъра; той ме обгръща, изпълва полезрението ми. Не виждам нищо друго.
Изведнъж се люшвам надясно.
„О-о, извинявайте.“
Трепвам. Нещо — някой — се блъсна в мен, бутна чадъра настрани, профуча нататък, синкаво петно от джинси и палто, и като се обръщам след него, виждам отражението си във витрината: косата прогизнала, лицето мокро, разбрицан чадър стърчи от ръката ми като гигантско цвете.
И зад моето отражение, от другата страна на стъклото, виждам жената.
Аз стоя пред кафенето.
Вторачвам се. Зрението ми се изкривява. Лентата над кафенето започва да се спуска към мен. Стискам очи, отварям ги отново.
Входът е на крачка разстояние. Протягам ръка, пръстите ми треперят. Преди да успея да сграбча дръжката, вратата рязко се отваря и се появява млад мъж. Разпознавам го. Момчето на Такеда.
Повече от година не съм го виждала отблизо — лице в лице, искам да кажа, а не през обектива. Сега е по-висок, брадата и бузите му са обрасли с остра, тъмна брада, но пак има същото необяснимо излъчване на „свястно дете“, което съм се научила да разпознавам у младите хора, нещо като таен ореол, кръжащ над главите им. Ливи го има. И Итън също.
Момчето — по-скоро младежът (и защо не мога да си спомня името му?) — задържа вратата с лакът, подканя ме да вляза. Забелязвам ръцете му, тези тънки пръсти на челист. Сигурно изглеждам напълно изпаднала, но все пак той се отнася внимателно с мен. Родителите му са го възпитали добре, както би се изразила БабаЛизи. Чудя се дали ме позна. Аз самата едва ли бих се познала.