Толкова мило момче.
Което ми напомня:
— Познаваш ли Ръселови? — гласът ми е спаднал, но не е съвсем прегракнал.
Той се спира. Може би се изненада, че заговорих.
— Ръселови?
Вероятно това отговаря на въпроса ми, но аз питам отново:
— От другата страна на градината.
— О-о — казва той, — новите… не. Майка имаше намерение да ги посети, но не мисля, че го е сторила.
Пак неуспех.
— Ето че стигнахме — казва той, опитвайки се внимателно да ме завърти надясно.
Повдигам чадъра, разлепвам клепачи, пред портичката съм, къщата се извисява над мен. Потръпвам.
Той заговаря отново.
— Вратата ви е отворена.
Прав е, разбира се: оттук мога да видя чак до осветената дневна, която блести като златен зъб на лицето на къщата. Чадърът се клати в ръката ми. Отново затварям очи.
— Отворена ли я оставихте?
Кимам.
— Окей. — Ръката му се плъзва нагоре до рамото ми и леко ме побутва напред.
— Какво правиш?
Не е неговият глас. Хватката около ръката ми се стяга; изблещвам очи, преди да мога да се спра.
До нас е застанал Итън, смален в огромния си суитшърт и блед в падащия здрач. Подутина е обезобразила едната му вежда. Пръстите му играят в джобовете.
Чувам се как измърморвам името му.
Момчето на Такеда се обръща към мен:
— Познавате ли се?
— Какво правиш? — повтаря Итън и прави крачка напред. — Не бива да излизаш от вкъщи.
„Майка ти“ може подробно да ти разкаже, помислям си аз.
— Тя добре ли е? — пита той.
— Мисля, че да — отговаря момчето на Такеда. Изведнъж, като по чудо, се сещам, че се казва Ник.
Бавно местя поглед от единия към другия. Сигурно са на едни години, но моят придружител е вече млад мъж, напълно оформен, завършен като от мрамор. Итън — несръчен, източен, със слабите си рамене и разцепената вежда — прилича на дете до него. Той е дете, припомням на себе си.
— Аз мога… мога ли да я заведа вътре? — казва той и ме поглежда.
Ник също ме поглежда. Пак кимам.
— Добре тогава — съгласява се той.
Итън прави още една крачка към нас, слага ръка на гърба ми.
За момент и двамата ме държат, закопчани като крила за лопатките ми.
— Само ако си съгласна — добавя Итън.
Поглеждам го в очите, тези воднистосини очи:
— Да — изричам без дъх.
Ник ме пуска, отдръпва се назад. Устата ми изговаря думата, преди да мога да ги кажа.
— Нима за какво — отвръща ми той. Обръща се към Итън:
— Мисля, че е в шок. Дай й малко вода. — Той се отдръпва към улицата. — Искаш ли по-късно да мина да видя как е?
Въртя глава. Итън вдига рамене:
— Може би. Нека видим как ще бъде.
— Окей — Ник вдига ръка, помахва, правейки малка вълничка с пръсти. — Чао, д-р Фокс.
Докато се отдалечава, дъждът навява отново, намокря главите ни, разбива се в чадъра.
— Хайде да влезем вътре — казва Итън.
Шейсет и три
Пламъците още лумтят в камината, сякаш току-що са запалени. Оставила съм огъня да гори през цялото това време. Много безотговорно.
В къщата обаче е топло, въпреки че ноемврийският вятър се втурва през вратата. Когато вече сме в дневната, Итън издърпва чадъра от ръката ми, сгъва го, пъха го в ъгъла, докато аз се накланям към огнището. Пламъците се поклащат към мен, приветстват ме. Свличам се на колене.
За кратък момент чувам пукането на огъня. Чувам се как дишам.
Усещам погледа му по гърба ми.
Стенният часовник набира сила, удря три пъти.
Той се отправя към кухнята, пълни чаша с вода на мивката, връща се при мен.
Дишането ми вече е равно и дълбоко. Той поставя чашата на пода до мен; тя чуква леко върху плочките.
— Защо излъга? — казвам аз.
Дълга пауза. Аз се взирам в пламъците и чакам да ми отговори.
Вместо това го чувам как пристъпя на място. Завъртам се към него, все още на колене. Той се е извисил над мен, тънък като летва, лицето му е огряно от пламъците.
— За какво? — пита той накрая, забил поглед в краката си.
Аз вече клатя глава:
— Знаеш за какво.
Отново пауза. Той затваря очи, миглите му потрепват над бузите. Изведнъж изглежда много млад, по-млад от преди.
— Коя е тази жена? — притискам го аз.
— Майка ми — казва той с нисък глас.
— Аз познавам майка ти.
— Не, ти… ти си се объркала. — Сега той върти глава. — Ти не знаеш какво говориш. Така… — той се спира. — Така каза татко ми — завършва той.
Татко ми. Разпервам пръсти на пода, избутвам се нагоре, докато се изправя.