— Всички това ми казват. Дори приятелите ми. — Преглъщам. — Дори и мъжът ми. Но аз добре знам какво видях.
— Татко казва, че си луда.
Не казвам нищо.
Той отстъпва крачка назад.
— Трябва да тръгвам. Не бива да съм тук.
Правя крачка напред:
— Къде е майка ти?
Той не казва нищо, само ме гледа с широко отворени очи. Използвай мек подход. Уесли винаги ме съветваше така, само че вече сме преминали тази граница.
— Майка ти мъртва ли е?
Нищо. Виждам как пламъците се отразяват в очите му. Зениците са като малки искри.
След това промърморва нещо, което не разбирам.
— Какво? — навеждам се и чувам как прошепва две думи.
— Страхувам се.
И преди да успея да отговоря, той се втурва към вратата, отваря я широко. Тя още се люлее, когато входната врата изскърцва, хлопва се.
Стоя пред камината, зад мен е топлината от огъня, пред мен — студът от вестибюла.
Шейсет и четири
След като затварям вратата, вдигам чашата от пода и я изсипвам в мивката. Бутилката дрънчи по ръба й, докато наливам мерлото. Пак дрънчи. Ръцете ми треперят.
Пия дълбоко, мисля дълбоко. Чувствам се изтощена, превъзбудена. Дръзнах да изляза навън — ходих по улицата — и оцелях. Чудя се какво ще каже д-р Филдинг. Чудя се какво да му кажа. Може би нищо. Мръщя се.
Освен това сега знам повече. Жената изпадна в паника. Итън е уплашен. Джейн е… не знам. Не знам за Джейн. Но е повече, отколкото знаех преди. Имам чувството, че съм спечелила пешка. Аз съм мислеща машина.
Отпивам още по-дълбоко. Аз съм мислеща машина.
Пия, докато нервите ми се успокояват — около час, според стенния часовник. Гледам как стрелката за минутите облизва лицето му, представям си как вените ми се изпълват с вино, силно и плътно, охлажда ме, дава ми сила. Понасям се нагоре. Откривам Пънч на площадката. Той ме забелязва и се шмугва в кабинета. Следвам го.
На бюрото ми светва телефонът. Не разпознавам номера. Оставям чашата. След третото позвъняване плъзвам пръст по екрана.
— Д-р Фокс — гласът е пещерно дълбок. — Следовател Литъл ви безпокои. Срещнахме се в петък, ако си спомняте.
Замълчавам, после сядам на бюрото. Отмествам чашата далече от себе си.
— Да, спомням си.
— Чудесно, чудесно — звучи доволен; представям си го как се изтяга на стола, подпрял глава с една ръка. — Как е добрата докторка?
— Добре съм, благодаря.
— Чудех се дали няма да ми се обадите по-рано.
Нищо не казвам.
— Взех телефона ви от болницата и исках да видя как сте. Добре ли се чувствате?
Току-що му казах, че съм добре.
— Добре съм, благодаря.
— Чудесно, чудесно. Семейството окей ли е?
— Добре са, всички са добре.
— Чудесно, чудесно.
Накъде отива този разговор?
Тогава гласът му сменя скоростта.
— Ето какъв е проблемът: имахме обаждане от вашата съседка преди известно време.
Разбира се. Кучка. Макар че тя ме предупреди. Благонадеждна кучка. Протягам ръка, грабвам чашата.
— Тя казва, че сте я проследили до кафенето на другия край на улицата. — Иска да му отговоря. Мълча. — Предполагам, че не сте избрали точно днешния ден да си вземете едно капучино. Предполагам, че не сте се сблъскали с нея по случайност.
Усмихвам се пряко себе си.
— Знам, че минавате през труден период. Имахте лоша седмица. — Усещам, че кимам. Много е добронамерен. Ще излезе добър психотерапевт от него. — Но да правите подобни неща няма да помогне на никого, включително и на вас.
Още не е споменал името й. Дали ще го спомене?
— Това, което казахте в петък, наистина разстрои много хора. Между нас казано, госпожа Ръсел — ето че го каза — ми изглежда с доста опънати нерви.
Разбира се, че е с опънати нерви. Представя се на мястото на мъртва жена.
— Мисля, че и момчето не е особено доволно от цялата работа.
Отварям уста:
— Аз говорих…
— Така че… — той се спира. — Какво казахте?
Стискам устни:
— Нищо.
— Сигурна ли сте?
— Да.
Той изсумтява:
— Исках да ви помоля да си дадете почивка за известно време. Радвам се да чуя, че излизате навън. — Той сигурно се шегува. — Как е котаракът? Още ли още е в лошо настроение?
Не отговарям. Той изглежда не забелязва.
— А наемателят ви?
Прехапвам устна. Долу вратата към сутерена е залостена със стълба; още по-надолу видях обицата на мъртва жена на шкафа на Дейвид.
— Господин следовател — стискам телефона. Все пак искам да го чуя още веднъж. — Вие наистина ли не ми вярвате?