Обърнах още малко глава. И видях Ед, с лице на другата страна, неподвижен. Кръв се стичаше от ухото му.
Казах името му, или се опитах да го кажа, задъхана сричка в ледения въздух, малък облак от пара. Гласните струни ме боляха. Коланът се беше затегнал силно около врата ми.
Облизах си устните. Езикът ми напипа кухина в горния венец, бях изкъртила зъб.
Коланът ме прерязваше и през кръста, остър като жица. С дясната ръка натиснах закопчалката, натиснах силно, изстенах, когато щракна. Коланът се изплъзна от тялото ми и аз се свлякох на покрива.
Това писукане. Било е сигналът за колана. Млъкна.
Въздух изригна от устата ми, червен от светлината на таблото. Подпрях ръце на тавана. Напрегнах мускули. Извъртях глава.
Оливия беше заклещена на задната седалка, висеше там, конската й опашка се поклащаше във въздуха. Подвих врат, опрях рамене в тавана, протегнах ръка към бузата й. Пръстите ми се смразиха.
Кожата й беше лед.
Лакътят ми се подгъна; преместих краката от едната страна, приземих се тежко върху напуканото стъкло на гюрука. Той се нагърчи под мене. Опитвах се да се поизправя, тътрейки колена, и залазих към нея, а сърцето ми се удряше в гърдите. Хванах я за раменете. Раздрусах я.
Изкрещях.
Друсах. Тя се друсаше с мен, косата й се люшкаше.
„Ливи“ — крещях с горящо гърло и вкусвах кръв в устата, по устните.
„Ливи“ — виках и сълзи се затъркаляха по бузите ми.
„Ливи“ — задъхвах се и очите й се отвориха.
Сърцето ми спря за миг.
Тя погледна към мен, погледна вътре в мен, изговори едничка дума:
„Мамо“.
Натиках си палеца в закопчалката на колана й. Той се освободи със съскане, подложих ръце под главата й, докато падаше, и хванах тялото й в прегръдката си, краката й се мятаха и блъскаха един в друг като вятърни перки. Усетих, че едната й ръка виси отпусната в ръкава.
Сложих я върху гюрука. „Ш-ш-ш“ — й казах, макар че не беше издала и звук, макар че очите й отново бяха затворени. Приличаше на принцеса.
„Хей“ — раздрусах рамото й. Тя пак ме погледна. „Хей“ — повторих. Опитах се да се усмихна. Лицето ми беше изтръпнало.
Добрах се до вратата, стиснах дръжката, дръпнах. Дръпнах отново. Чух как пружината се скъса. Започнах да бутам прозореца, залепила пръсти на стъклото. Вратата се отвори широко без звук и изчезна в тъмнината.
Протегнах се навън и опипах земята с ръце, усетих изгарящия сняг върху дланите си. Забих лакти, опрях здраво колена и забутах. Измъкнах горната част на тялото си от колата, отпуснах се на снега. Той изскърца под мен. Продължих да се изтеглям. Хълбоците. Бедрата. Колената. Пищялите. Стъпалата. Маншетът на панталона ми се закачи на куката над седалката, откачих го, измъкнах се от колата.
И се обърнах по гръб. Болката в гръбнака ме разтърси като електрически ток. Поех си дъх. Потреперих. Главата ми се люшна, като че вратът не може да я удържи.
Бързо. Бързо. Стегнах се, събрах си краката, приготвих ги за действие и клекнах до колата. Огледах се наоколо.
Погледнах нагоре. Главата ми се завъртя, забуча.
Небето над мен беше като купол от звезди. Луната бе застрашително голяма, като планета, ярка като слънце, а каньонът под нас блестеше със светлини и сенки, отчетливи като дървена гравюра. Снегът почти беше спрял, само изоставени снежинки се носеха из въздуха. Светът изглеждаше чисто нов.
И тишината…
Замряла. Абсолютна, окончателна тишина. Нито полъх, нито помръдване на клонче. Ням филм, натюрморт. Завъртях се на колене, чух как снегът изхруска под мен.
Обратно на земята. Колата се беше прекатурила напред, предницата се беше забила в земята, задницата леко вирната нагоре. Видях оголеното шаси, като корем на насекомо. Потреперих. Спазъм мина по гръбнака ми.
Вмъкнах се обратно през вратата, забих пръсти в пухеното яке на Оливия. Задърпах. Издърпах я през гюрука, издърпах я през облегалката за главата, издърпах я от колата. Обгърнах я с ръце, малкото тяло лежеше отпуснато като дрипа в ръцете ми. Изричах името й. Повторих го отново. Тя отвори очи.
„Хей“ — казах аз.
Миглите й потрепнаха и се затвориха.
Положих я до колата, после я изтеглих по-надалеч, в случай че колата се преобърне. Главата й се наклони към рамото, обхванах я и лекичко, лекичко я обърнах отново към небето.
Спрях се, дробът ми работеше като мях. Погледнах детенцето си, ангелче в снега. Попипах ранената й ръка. Тя не реагира. Стиснах я по-силно и видях как тръпка премина през лицето й.
Дойде ред на Ед.