Пролазих в колата още веднъж, преди да осъзная, че няма как да го измъкна през задната седалка. Върнах се, лазейки заднешком; разчистих; хванах дръжката на предната врата. Стиснах я. Стиснах по-силно. Ключалката захвана, щракна. Вратата се отвори.
Ето го. Кожата му, огряна в меко червено от мъгливата като в линейка светлина на таблото. Докато освобождавах колана му, се чудех за светлината, как акумулаторът беше оцелял след удара. Той се отпусна върху мен, разгъна се като развързан възел. Подхванах го под мишниците.
И започнах да го дърпам, удряйки главата си в скоростния лост, влачейки тялото му по тавана. Когато го измъкнах от колата, видях, че лицето му е обляно в кръв.
Изправих се, започнах да го влача заднешком, препъвайки се, докато стигна до Оливия, и го положих до нея. Тя помръдна. Той — не. Грабнах ръката му, оголих ръкава на китката, притиснах пръсти върху кожата. Пулсът му едва се усещаше.
Бяхме далеч от колата и тримата, под звездното небе, на дъното на вселената. Чух пухтенето на локомотив — собственото ми дишане. Задъхвах се. По мен течеше пот. Вратът ми беше мокър.
Извърнах ръка зад гърба си, опипах внимателно, пръстите ми се заизкачваха по гръбнака като по стълба. Прешлените между лопатките горяха от болка.
Вдишвах, издишвах. Гледах как слаб дъх се вдига от устите на Оливия и Ед.
Обърнах се.
Погледнах нагоре, пред мен се издигаше стометрова стръмна скала, обрасла с мъх, обляна от флуоресцентната бяла светлина на луната. Пътят минаваше невидим някъде там горе, но нямаше как да се изкатеря до него, не можех да се изкатеря доникъде. Бяхме се приземили върху малка издатина, тънка скална тераса, която стърчеше от планинския склон; нагоре и надолу — празнота. Звезди, сняг, пространство. Тишина.
Телефонът.
Потупах се по джобовете — отпред, отзад, в палтото, — тогава си спомних как Ед го дръпна от мен; как телефонът отскочи на пода, преметна се там, вибрирайки под краката ми, с името, светнало на екрана.
Мушнах се в колата за трети път, прерових тавана с ръце, накрая го открих, затиснат между предното стъкло и таблото, екранът беше непокътнат. Беше истински шок да го видя така неосквернен; мъжът ми лежеше окървавен, дъщеря ми беше ранена, моето тяло беше травмирано, колата беше размазана, но телефонът беше оцелял без една драскотина. Останка от друга ера, друга земя. 22:27 пишеше на екрана. Били сме в пропастта почти от половин час.
Приклекнах в купето на колата, плъзнах пръст по екрана — 911 — и го вдигнах до ухото си, усетих го как трепна върху бузата ми.
Нищо. Смръщих вежди.
Прекъснах обаждането, измъкнах се от колата, разгледах екрана. БЕЗ ПОКРИТИЕ. Клекнах в снега. Избрах номера отново.
Нищо.
Избрах още два пъти.
Нищо. Нищо.
Изправих се, включих на говорител, протегнах ръка във въздуха. Нищо.
Обиколих колата, препъвайки се в снега. Избирах пак и пак. Четири пъти, осем пъти, тринайсет пъти. Спрях да ги броя.
Нищо.
Нищо.
Нищо.
Изкрещях. Викът се изтръгна от гърдите ми, остърга гърлото ми, разцепи нощта като къс лед, ехото отекна надалече. Крещях, докато езикът ми пламна, докато гласът ми секна.
Въртях се на място. Зави ми се свят. Метнах телефона на земята. Свлякох се в снега. Вдигнах го, екранът беше мокър, и пак го метнах, още по-далече. Обхвана ме паника. Хвърлих се, започнах да копая в снега. Ръката ми го напипа. Изтръсках снега и пак набрах 911.
Нищо.
Върнах се при Оливия и Ед; те лежаха там един до друг, неподвижни, лъчисти под луната.
Ридание си проправи път към гърлото ми, обезумяло за въздух, надви устните ми. Колената ми се подкосиха, сгънаха се като автоматичен нож, свлякох се на земята. Долазих и се свих между мъжа ми и дъщеря ми. Заплаках.
Когато се събудих, пръстите ми бяха студени и посинели, сгърчени около телефона. 00:58. Батерията се изтощаваше. Оставаха само 11 процента.
Няма значение, помислих си. Не можех да се обадя на 911, не можех да се обадя на никого.
Все пак опитах. Нищо.
Обърнах глава наляво, после надясно: Ед и Ливи от двете ми страни, дишането им беше повърхностно, но равно, лицето на Ед — покрито с петна от кръв, бузите на Оливия — с кичури коса. Сложих длан на челото й. Студено. Нямаше ли да е по-добре да се приютим в колата? Ами ако… не знаех какво… ако се преобърне? Ако избухне?
Седнах. Изправих се. Разгледах корпуса на колата. Огледах небето — тази зряла луна, това изобилие от звезди. Обърнах се бавно към планината.
Приближих се до склона, размахах телефона пред себе си като магическа пръчка. Плъзнах палец по екрана, натиснах иконката за фенерче. Светлинен лъч — мъничка звезда в ръката ми.