Лицето на скалата, осветено от лъча, беше плоско и безупречно гладко. Няма къде да си набуташ пръстите, няма за какво да се хванеш, няма храст или клон, няма ръб на скалата. Само пръст и сипеи, заплашителна като стена. Обходих нашата малка издатина по дължина, огледах всеки сантиметър. Насочвах фенера нагоре, докато тъмнината погълнеше лъча.
Нищо. Всичко се беше превърнало в нищо.
10 процента в батерията. 1:11 часът.
Като момиче обичах съзвездията, изучавах ги, в летните вечери рисувах карти на цялото небе върху амбалажна хартия, с лакти, опрени в меката трева, докато мухите дремеха около мен. Сега те се перчеха над мен, тези зимни герои, блестящи в нощта: Орион с яркия си пояс; Малката мечка се търкаля след него; Плеядите, нанизани като перли покрай рамото на Бика. Близнаци. Персей. Цефей.
С прегракналия си глас прошепвам имената им като магия за Ливи и Ед, главите им, подпрени на гърдите ми, се вдигат и отпускат заедно с дишането ми. Пръстите ми галят косата й, устните му, бузите й.
Всички тези звезди, димящо ледени. Треперехме под тях. Заспали сме.
4:34 часа. Събудих се, защото ме тресеше. Проверих ги и двамата — първо Оливия, после Ед. Сложих сняг на лицето му. Той не трепна. Втрих снега в кожата, за да изчистя засъхналата кръв. Той помръдна. „Ед“ — казах аз, клатейки рамото му. Без отговор. Проверих отново пулса му. По-бърз, по-слаб.
Стомахът ми негодуваше. Не стигнахме до вечерята, спомних си. Трябва да са прегладнели.
Мушнах се в колата, светлината на таблото беше отслабнала, почти угаснала. Ето я, чантата беше притисната до задния прозорец: вътре бях увила сандвичи с фъстъчено масло и конфитюр и сок в кутийки. Тъкмо сграбчих дръжките на чантата и светлината угасна напълно.
Излязох навън, развих сандвичите от целофана и го хвърлих на земята. Вятърът го пое, аз го наблюдавах как се понесе нагоре и настрани, безплътен като фея, като блуждаеща светлинка. Откъснах късче хляб и го подадох на Оливия. „Хей“ — прошепнах аз, пръстите ми потупваха бузата й и тя отвори очи. „Ето“ — предложих аз, бутайки хляба в устата й. Устните й се разтвориха; залъкът изчезна като давещ се плувец, преди да кацне на езика й. Отлепих сламката от кутийката със сок и я забих в нея. Сокът бликна и се разля върху снега. Подпъхнах ръка под главата на Оливия и вдигнах лицето й към сламката, стиснах кутийката. Устата й се препълни, разхвърчаха се пръски.
Вдигнах главата й по-нависоко и тя започна да посръбва на мънички глътки. След малко главата й се отпусна на ръката ми, очите й се затвориха. Сложих я внимателно на земята.
После Ед.
Клекнах до него, но той не си отвори устата, дори не си отвори очите. Потупах със залчето по устните му, натиснах бузата му, сякаш да му наместя челюстта, но той пак не помръдна. Паниката отново почна да ме души. Сложих глава до лицето му. Въздухът от дишането му, слабо, но настойчиво, стопли бузата ми. Въздъхнах.
Ако не може да яде, поне трябва да може да пие. Разтърках сухите му устни с малко сняг, после напъхах сламката в устата му. Стиснах кутията между пръстите си. Сокът се разля от двете страни на брадата му, задържа се по наболата четина. „Давай“ — умолявах го аз, но течността продължаваше да се стича.
Извадих сламката и сложих още една шепа скреж върху устните му, после на езика. Оставих го да се разтопи в гърлото му.
Седнах пак на снега, налапах сламката. Сокът беше твърде сладък. Пресуших кутията, независимо от това.
Измъкнах от колата чантата със скиорските якета и грейки. Извадих ги и ги прострях върху Ливи и Ед.
Погледнах към небето. Беше невъзможно необятно.
Светлината натисна клепачите ми като с тежести. Отворих очи.
Примижах. Над нас беше небето, непрекъснато, безкрайно, бездънно море от облаци. Снежинките се спускаха надолу като перца от глухарчета и се пръскаха върху кожата ми. Проверих телефона. 7:28. 5 процента в батерията.
Оливия се беше поразместила насън, опряна на лявата ръка, дясната лежеше отпусната отстрани. Бузата й беше притисната до земята. Обърнах я по гръб, изтупах снега от кожата й. Внимателно й почистих ухото.
Ед не беше помръднал. Наведох се към лицето му. Още дишаше.
Бях пъхнала телефона в джоба на джинсите. Сега го измъкнах, стиснах го за късмет, набрах 911. За част от секундата ми се стори, че звъни, почти го чух да дрънка в ухото ми.
Нищо. Вторачих се в екрана.
Вторачих се в колата, катурната с колелата нагоре, безпомощна, като ранено животно. Изглеждаше неестествено, дори неприлично.
Вторачих се в долината под нас, бодлива от върховете на елите, тънка сребърна лента на река се извиваше в далечината.