Изправих се. Обърнах се обратно.
Планината се изправи срещу мен. На дневната светлина видях, че не съм преценила добре височината, от която сме паднали — бяхме най-малко на двеста метра от пътя над нас и каменното лице изглеждаше още по-непристъпно, по-непристъпно, отколкото ми се стори през нощта. Погледът ми се плъзна нагоре, нагоре, нагоре, докато стигна върха.
Хванах се за гърлото. Бяхме скочили от толкова високо. Бяхме оцелели.
Отпуснах глава още назад, за да обхвана небето. И примижах. Всичко беше някак твърде огромно, твърде необхватно. Почувствах се като миниатюрна фигурка в кукленска къща. Можех да се видя отстрани, отдалече, малка, като люспа. Завъртях се, залюлях се.
Очите ми горяха, нещо прещракваше в крака ми.
Тръснах глава, разтърках очи. Светът се смали. Върна се в нормалните си граници.
Още няколко часа съм дрямала до Ед и Оливия. Когато се събудих — 11:10, - снегът ни затрупваше на талази, вятърът отгоре ни шибаше като с камшик. Дълбокият тътен на гръмотевица се разнесе наблизо. Избърсах снежинките от лицето си, скочих на крака. Започнах да се свличам на земята.
Същото потрепване в зрението ми, като вълнички по вода, и този път коленете ми се блъснаха едно в друго като притеглени от магнит. Започнах да се свличам на земята. „Не“ — казах си със загрубял и прегракнал глас. Подпрях се с ръка в снега, избутах се нагоре.
Какво ми има?
Няма време. Няма време. Опрях се по здраво на крака, изправих се. Видях Ед и Оливия в краката си, затрупани наполовина.
И започнах да ги влача обратно в колата.
Как се изнизва времето? Струваше ми се, че през следващата година месеците минаваха по-бързо от онези часове, прекарани с Ед и Ливи на обърнатия покрив, снегът се натрупваше на прозореца като прилив, стъклата скърцаха и пукаха под бялата тежест.
Пях й песни — от радиото, детски песнички, мелодии, които си измислях, докато воят навън се усилваше, а светлината се стопяваше. Разглеждах извивките в ухото й, проследявах ги с пръст, тананиках им. Обгръщах го с ръце, преплитах краката си с неговите, сливах дланта си с неговата длан. Изгълтах сандвича, изпих сока. Отворих бутилката с вино, но се сетих, че ще ме дехидратира. Но ми се пиеше, много ми се пиеше.
Бяхме под земята, така го усещах; бяхме се окопали в някакво тайно и тъмно място, защитени от света. Не знаех кога ще изплуваме. Как ще изплуваме. Дали въобще…
В един момент телефонът угасна. В 15:40 батерията беше на 2 процента, заспала съм и като се събудих, екранът беше тъмен.
Светът бе замлъкнал, с изключение на воя на вятъра и Ливи, която поемаше глътки въздух, и Ед, който издаваше слаби хрипове. И моите хлипания, заровени някъде дълбоко в тялото ми.
Покой. Абсолютен покой.
Свестих се в утробата на каросерията със замъглен поглед. Но тогава видях светлина, която се промъкваше в колата, видях смътно сияние зад стъклото и чух тишината така, както се чува звук. Беше населила колата като живо същество.
Разгънах се и се протегнах към дръжката на вратата. Тя щракна окуражаващо, но вратата не помръдна.
Не.
Застанах на колене, претърколих се върху болния си гръб, опрях крака във вратата и забутах. Тя отмести малко снега и спря. Заблъсках по стъклото, ритах го с пети. Вратата закрета и се отвори. Малка снежна лавина се изсипа в колата.
Извлякох се навън по корем, стиснала очи срещу светлината. Когато пак ги отворих, видях как зората пламва над далечните планини. Изправих се на колене, огледах новия свят около себе си: долината, потопена в бяло; онази река в далечината; пухкавия сняг под краката ми.
Олюлях се на колене. И тогава чух изпукване, и знаех, че стъклото се е разбило.
Нагазих с единия, после с другия крак в снега, запрепъвах се към предницата на колата, видях, че стъклото се беше продънило. Обратно към задната врата, влязох пак вътре. Още веднъж ги извлякох от останките, първо Ливи, после Ед; още веднъж ги подредих един до друг на земята.
Така както стоях изправена над тях и дъхът ми се издигаше като пара над мен, очите ми отново се замъглиха. Небето сякаш се издуваше, притискаше ме; рухнах със стиснати клепачи и блъскащо сърце.
Завих като диво животно. Обърнах се по корем, прострях ръце върху Оливия и Ед, притиснах ги до себе си, докато хълцах в снега.
Така са ни намерили.
Шейсет и седем
Когато се събуждам в понеделник, искам да говоря с Уесли.
Усукала съм се в чаршафите, налага се да ги развивам от тялото си, както се бели ябълка. Слънцето се лее през стъклото, затопля завивките. Кожата ми свети в топлината. Чувствам се необичайно красива.