Телефонът е на възглавницата до мен. За миг, докато сигналът за повикване бръмчи в ухото ми, се чудя дали не си е сменил номера, но после чувам мощния му глас, неудържимо силен, както винаги: „Оставете съобщение“ — заповядва той.
Не оставям съобщение. Вместо това звъня в кабинета.
— Анна Фокс се обажда — казвам на жената, която вдига телефона. Гласът е като на млада жена.
— Д-р Фокс, аз съм Фиби.
Сбъркала съм.
— Извинявам се — казвам аз. Фиби, работила съм с нея почти една година. Определено не е млада. — Не те познах. Гласа ти.
— Няма нищо. Мисля, че съм настинала, гласът ми сигурно звучи различно. — Проявява любезност, както винаги. — Как сте, д-р Фокс?
— Добре съм, благодаря. Може ли да говоря с Уесли? — Фиби, разбира се, спазва формалностите и сигурно първо ще го пита…
— Д-р Брил има пациенти цяла сутрин, но мога да го помоля да ви се обади по-късно.
Благодаря й и предлагам да си оставя номера.
— Да, същият е, имам го тук в указателя — и затваря.
Чудя се дали ще се обади.
Шейсет и осем
Запътвам се надолу. Днес няма да пия, решила съм, или поне не тази сутрин; главата ми трябва да е бистра за Уесли. Д-р Брил.
Карам поред: първо отивам в кухнята, виждам стълбата, която съм подпряла на вратата за сутерена. На сутрешната светлина, почти ослепително ярка, стълбата изглежда нищо и никаква, нелепа; Дейвид може да я избие с едно блъскане с рамо. За миг съмнение се прокрадва в ума ми: имал бил женска обица на шкафа и какво от това? Не си сигурна, че е нейна, беше ми казал Ед и това е самата истина. Три малки перли, мисля, че и аз самата имам подобна.
Взирам се в стълбата, все едно ще закрачи към мен с тънките си алуминиеви крачета. Хвърлям поглед към бутилката мерло, която блести на плота до ключа, който виси на куката. Не, без пиене днес. Освен това сигурно цялата къща е осеяна с винени чаши. (Къде бях виждала подобно нещо? Да, в онзи трилър „Следите“, среден филм, великолепна музика ала Бърнард Хърман. Предпазливата дъщеря поставя из цялата къща наполовина изпити чаши с вода, които спират извънземните нашественици. „Защо извънземните ще идват на Земята, ако са алергични към вода“ — негодуваше Ед. Беше на третата ни среща.)
Не бива да се разсейвам. Нагоре към кабинета.
Паркирам се на бюрото, плясвам телефона до мишката, включвам го в компютъра да се зарежда. Проверявам на екрана колко е часът: малко след единайсет. По-късно е, отколкото предполагах. Този темазепам наистина ме е повалил.
Тези темазепами, ако сме точни. Множествено число.
Поглеждам през прозореца. От другата страна на улицата, точно по разписание, госпожа Милър се появява на входната врата, затваряйки я внимателно след себе си. Тази сутрин е с тъмно зимно палто, както виждам, дъхът й се издига на бели облачета пред нея. Отварям приложението за времето на телефона. Навън е дванайсет градуса. Ставам, отивам при термостата на площадката.
Чудя се какво ли прави мъжът на Рита. Не съм го виждала от сто години, не съм го проверявала.
Обратно на бюрото, взирам се през стаята, през градината, към къщата на Ръселови. Прозорците зеят празни. Итън, мисля си, трябва да се добера до Итън. Усетих го, че беше разколебан снощи. „Страхувам се“ — беше казал, очите широко отворени, погледът почти див. Дете, изпаднало в беда. Мой дълг е да му помогна. Каквото и да е станало с Джейн, където и да се намира, аз трябва да защитя сина й.
Какъв е следващият ми ход?
Дъвча си устната. Влизам в шахматния форум. Започвам да играя.
Час по-късно, минава обяд, а аз още не знам какво да предприема.
Току-що съм целунала чашата с бутилката — все пак минава обяд — седя и мисля. Въпросът се върти в съзнанието ми от известно време като фонов шум: как да се свържа с Итън? През няколко минути хвърлям поглед нататък, сякаш отговорът ще се появи на стената на къщата. Не мога да се обадя на домашния телефон; той няма мобилен; ако се опитам да му изпратя някакви сигнали, баща му или онази жена първи ще ги забележат. Няма имейл, беше ми казал, не е във Фейсбук. Може въобще да не съществува.
Изолиран е почти колкото мен.
Сядам обратно на стола, сръбвам от чашата. Слагам я на бюрото. Наблюдавам как обедното слънце се сгушва на перваза. Компютърът издава звук. Местя коня, отбелязвам го на дъската. Чакам следващия ход.
Часовникът на екрана показва 12:12. Уесли не се обажда — не може да не се обади? Или да го потърся отново. Посягам към телефона, прекарвам пръст по екрана да се събуди.