Сигнал от компютъра, имам поща. Грабвам мишката, отклонявам курсора от шахматната дъска. Кликвам на браузъра. С другата ръка надигам чашата към устните си. Тя проблясва на слънцето.
Надничам над ръба на чашата към пощенската кутия, имам един-единствен имейл, предметът на имейла е празен, името на изпращача е с дебели букви.
Джейн Ръсел.
Зъбите ми се удрят в чашата.
Зяпам екрана. Въздухът около мен изведнъж изтънява.
Ръката ми се тресе, докато оставям чашата на бюрото. Мишката се плъзга в дланта ми, като я стискам. Спряла съм да дишам.
Курсорът отива на името й: Джейн Ръсел.
Кликвам.
Съобщението се отваря — бяло поле. Няма текст, само иконка за прикачен файл — един мъничък кламер. Кликвам два пъти.
Екранът почернява.
Тогава някакъв образ започва бавно да се пълни, ред по ред. Прекъснати ивици в тъмносиво.
Прикована съм на място. Още не мога да дишам.
Ивиците една след друга изпълват екрана като бавно падаща завеса. Минава секунда. Още една.
Тогава…
… тогава оплетени… клони? Не, коса, тъмна и заплетена, в близък план.
Извивка светла кожа.
Око, затворено, вертикално на екрана, очертано от линията на миглите.
Някой е легнал настрани. Виждам спящо лице.
Виждам моето спящо лице.
Картината изведнъж се уголемява, долната й част се появява — и ето ме мене, главата ми, в пълен размер. Кичур коса се е спуснал над веждата ми. Очите ми са затворени, устата ми — леко отворена. Бузата ми е потънала във възглавницата.
Скачам на крака. Столът се катурва зад мен.
Джейн е изпратила моя снимка, както спя. Образът постепенно изпълва съзнанието ми, точно както снимката, на пресекулки, ред по ред.
Джейн е била в къщата ми през нощта.
Джейн е била в спалнята ми.
Джейн ме е гледала как спя.
Стоя права, покъртена, сред оглушителна тишина. Тогава виждам призрачните цифри в долния десен ъгъл. Отбелязан 6 часът — 02:02, датата е днешна.
Тази сутрин. В два часа. Как е възможно? Поглеждам за имейл адреса, сложен в скоби до името на изпращача:
guesswhoanna@gmail.com — познайкойанна!
Шейсет и девет
Значи не е Джейн все пак. Някой се крие зад името й. Някой се гаври с мен.
Мисълта ми се насочва като стрела право надолу, към сутерена. Дейвид, зад онази врата.
Стискам раменете си през халата. Мисли. Не изпадай в паника. Запази спокойствие.
Дали е насилил вратата? Не — стълбата си беше, както я бях оставила.
В такъв случай… ръцете ми се разтреперват; навеждам се напред, поставям ги върху бюрото… може да си е направил дубликат от ключа ми? Чух шум на площадката в онази вечер, когато го заведох в спалнята; може да е претършувал къщата, да е откраднал ключа от кухнята?
Само че го видях на куката преди час и залостих вратата малко след като си тръгна — няма как да е влязъл обратно.
Освен ако… но, разбира се, разбира се, че е могъл да влезе. Могъл е да влезе, когато си поиска, като използва дубликат на ключа. И върне оригиналния.
Само че нали замина снощи. За Кънектикът.
Или поне така ми каза.
Поглеждам към снимката си на екрана, към двата полумесеца на миглите, към зъбите, които се подават изпод горната ми устна: в пълно неведение, напълно беззащитна. Разтрепервам се. Киселини се качват в гърлото ми.
познайкойанна. Кой, ако не Дейвид? И защо ще ми я показва? Не само че някой е осквернил дома ми, влязъл е в спалнята ми, снимал ме е как спя — но също иска аз да го знам.
Някой, който знае за Джейн.
Посягам към чашата с две ръце. Пия, пия на големи глътки. Оставям я и взимам телефона.
Гласът на Литъл е пухкав и мек като възглавница. Може би съм го събудила. Нима значение.
— Някой е влизал в дома ми — му казвам. Сега съм в кухнята, с чаша в едната ръка и телефона в другата, втренчена във вратата за сутерена; в момента, в който ги изричам, тези невъзможни думи, те прозвучават плоско, неубедително. Нереално.
— Д-р Фокс — казва той ведро, — вие ли сте?
— Някой е влязъл в къщата ми в два часа сутринта.
— Чакайте малко. — Чувам го как премества телефона от другата страна. — Някой е влязъл у вас?
— В два сутринта.
— Защо не го докладвахте по-рано?
— Защото съм спяла по това време.
Гласът му се стопля. Мисли, че ме е хванал натясно.
— Тогава от къде знаете, че някой е влизал у вас?
— Знам, защото ме е снимал и ми е изпратил снимката в имейл.